Емил Газдов е роден на 11 септември 2003 г. в град Северен Ванкувър, намиращ се в най-западната провинция на Канада - Британска Колумбия. И двамата му родители са българи, потърсили възможност по-добър живот отвъд Океана по подобие на много наши сънародници. Макар футболът тепърва да отстъпва по популярност на спортове като хокей и баскетбол, Емил като малък се привързва към футболната топка и решава да преследва мечтата си да стане професионалист. Преминава през силната академия на Ванкувър Уайткапс, чиято най-голяма гордост е Алфонсо Дейвис, а след това заиграва за друг силен тим от региона – Пасифик. Впоследствие Газдов получава добра възможност да трупа опит и знания в Германия и бива пратен под наем в тима до 19 год. на Нюрнберг за период от две години. След завръщането си от Европа получава уверение от клуба си, че ще разчитат дългосрочно на него и през новия сезон той ще бъде титуляр в Премиер лигата. Макар да е считан от специалисти за един от най-добрите канадски вратари за своята възраст, Газдов сподели в специално интервю за Gong.bg, че би предпочел да играе за България.

-Емиле, привет и поздрави от София! Как си? Знам, че в момента не сте в първенство и най-вероятно си почиваш.

-Привет от Канада и от Ванкувър! Да, аз си почивам. Още месец и половина някъде няма да имаме мачове. Много е дълга почивката в Канада. Хем имаш време да си със семейството и с приятели, хем идва малко в повече. Малко ми е скучно без футбол и затова нямам търпение да започне сезонът.

-Кога всъщност ще започнете да тренирате? Видях, че шампионатът започва някъде около месец април.

-Да, започва някъде около 10-ти април. Започваме официално да тренираме на 15-ти февруари и подготовката ще е дълга.

-Това, че сте толкова на север, пречи ли да се играе футбол в момента и по това време на годината?

-Ние не сме проблемни, при другите това е проблем – в Торонто не може да се играе, в Албърта също, в Отава може би. Но при нас може, другите места са проблемни. В предишните сезони имахме случаи, когато при нас в Британска Колумбия идват отбори от други градове да играят контроли. Тук има дъжд, но той не пречи на играта толкова. Много отбори отиват нанякъде в подготовката, но ние си стоим тук, защото можем да тренираме навън, да играем, няма проблеми тук с времето.

-Нека разкажем малко повече за теб. Започвам с въпроса, за който ти казвам честно, че мен лично много ме вълнува – как се запали по футбола при положение, че Канада е страна, която в никакъв случай не може да бъде асоциирана с този спорт? Всички знаем или поне така си мислим, ще кажеш дали е така, че в Канада най-популярният спорт е хокеят заедно с всякакви други спортове, които са популярни и в Щатите.

-Бях късметлия (усмихва се). Когато бях малък, може би към 5- или 6-годишен, майка ми започна да ме записва на всякакви спортове. Най-нормално е тук да има хокей и баскетбол, те са най-популярни. Аз играх тези спортове известно време, бях вратар и в хокея, но очевидно нищо не стана (смее се). Занимавах се и с волейбол, плуване, гимнастика - всичко, за което можеш да се сетиш, но най-накрая стигнах и до футбола. Тук футболът не е много популярен, но аз живея на около 10 минути от един местен клуб – Северен Ванкувър ФК. Просто отидох там и първият ми сезон бе, когато бях на около 7-8 години, трябва да питам майка ми на колко точно бях всъщност. Не започнах като вратар, а бях нападател, както са повечето вратари. Никой от нас не започва като вратар (смее се). Когато си малък, искаш да тичаш, да играеш, да вкараш гол и определено не искаш сам на вратата. Може би около година-две играх там и го съвместявах с другите спортове, но когато ставаш на по-голяма възраст, вече нямаш толкова много време. Родителите ми казаха тогава, че няма да харчат пари, щом не обичам другите спортове и че ако обичам футбола, нека играя само футбол. „Това ми е любимият спорт, това искам да играя“, им казах тогава.

-Тогава очевидно си решил да ставаш и вратар. Като малък имаше ли конкретни вратари, които ти харесваха и си казваше „аз искам да бъда като тях“, като това ти е повлияло по някакъв начин на решението да се преориентираш към вратарския пост?

-Да, имах любими вратари. Иначе решението беше малко смешно. Аз играх на най-ниското местно ниво на 10 години, където буквално всички могат да се запишат за първи път. Аз бях нападател и обичах да вкарвам голове. Бях малко по-голям от другите като физика, както съм и сега де (смее се), можех и да удрям топката по-здраво. Само че аз вкарвам гол и после защитата ни веднага допуска гол. „Не може така“, казах си. Тогава си помислих за това къде на игрището мога най-много да влияя на играта и да направя най-много неща. Мислех си, че ако не позволя на другите да вкарват, то поне няма да загубим. Може би няма да спечелим, но няма и да загубим. Затова и започнах малко по малко да играя като вратар. Не се преориентирах напълно, но в повечето мачове пазих. Колкото повече играех, толкова повече ми харесваше. Аз съм по-голям и нямам проблем с тичането, но не ми е много приятно да тичам толкова (смее се). Добре съм си на вратата, какво ще тичам сега, това ми е приятно. Иначе първият ми любим вратар беше Икер Касияс от Реал Мадрид, много обичах да го гледам. След това започнах да харесвам Нойер. Отидох на един футболен камп и треньорът ме пита кой ми е любимият вратар. Аз му казвам, че е Касияс, а той вика: „Защо Касияс? Той е мъничък, а ти си голям. Трябва да си като Нойер!“. Аз тогава не знаех кой е Нойер, потърсих в Google и си казах: „О, този е готин, много е добър“. Мисля си, че е по-добър от Касияс, но и двамата са легенди. От този момент Нойер ми стана любимият вратар, който да гледам как играе.

-Малко ще изпреваря темата за Нюрнберг и твоя престой там, за който ще разкажеш на нашите читатели. Нюрнберг, ако не се лъжа, не е ли в Бавария, където всъщност е и Мюнхен? Имаше ли възможността да гледаш Нойер на живо?

-(Въздъхва) Не, това ми беше най-голямата мечта, когато отидох там – да гледам Нойер на живо. Когато разбрах, че отивам в Германия, казах на баща ми, че не ми пука как или защо, но ще стигна до Мюнхен. Видях, че е час и половина или два с влак, не е и толкова скъпо. Само че тогава имаше коронавирус и нямаше фенове по трибуните, сложно беше и с пътуването. Нямах и късмет тогава, защото някъде около месец и половина преди да пристигна в Нюрнберг клубът е играл приятелски мач с Байерн, т.е. Нойер е играл на стадиона в Нюрнберг... Ако бях отишъл месец и половина по-рано, имаше шанс, ама… Аз си говорих с моите приятели, които са били там и са гледали мача. Те потвърдиха, че Нойер вярно е нещо друго на живо и аз бях още по-разочарован, че съм бил ей толкова близо да го гледам.

-Лошото в случая с Нойер е, че покрай неговата тежка контузия като нищо ще спре и с футбола, така че може би си изпуснал последния си шанс да го гледаш на живо. Иначе има ли някой със спортно минало или спортни интереси в твоето семейство, дори бивш спортист?

-Да, има. Моят баща е бил в националния отбор на България по гребане, когато е бил на моята възраст. Бил е талантлив спортист, когато е бил все още в София и преди да отиде в казармата. След това е спрял със спорта, тъй като не му е било толкова приятно, колкото преди това. Той много ми помогна със спорта като цяло, защото той знае всичко. Моят спорт има разлика с гребането, разбира се, там има много мускули и си по-тежък. Той обаче ме накара да отида на фитнес, когато бях малък, за да започна да тренирам. Майка ми не е толкова запалена по спорт, но ме записваше да тренирам всички тези спортове, защото знаеше, че като малко дете аз трябва да съм навън и да играя, а не да седя вкъщи и да не правя нищо. Баща ми като спортен човек се съгласи и каза: „Пусни го да играе, да видим какво може“. Той не беше фен на футбола и ми казваше, когато бях мъничък: „Ако ти харесват гребане, волейбол или тенис…“. Той не обича отборните спортове, а предпочита тези, в които си сам. Когато играеш сам, само ти печелиш и само ти губиш, това е любимият му аспект на спорта. Той се чудеше защо играя футбол и ми казваше, че това е най-трудният спорт, а на всичкото отгоре искам и да съм вратар. Аз не знаех какво да му кажа, но се оправдах, че футболът е избрал мен, не аз него. Той един път ми каза: „Знаеш ли кой е Пеле?“. Аз отговорих: „Да, всички знаят кой е Пеле“. „А кой беше вратарят на Пеле?“, ме попита. Аз не знаех и тогава той ми каза: „Ето!“. Аз му отговорих, че искам да съм вратар и че не ми пука колко са популярни.

-Разкажи ни малко повече за твоя футболен път преди Пасифик. Откъде започна всичко?

-Всичко по-сериозно започна, когато бях на 13 години, шести клас, в местния ни клуб Северен Ванкувър, където играех на най-ниското ниво и където се записваше всеки, който поиска. И до днес си спомням, бях в стаята ми, и беше първият мач за сезона. Аз си купих ръкавици и казах, че съм вратар. Аз не знаех какъв ще ми е отборът и се молих много да няма друг вратар, защото аз исках да пазя. Разбрах, че няма и казах на треньора, че аз съм вратар. Бях много щастлив и това ми беше първият сезон като вратар, ставах все по-добър. Тук няма треньори на вратарите на по-ниските нива и възрасти, а има кампове с един треньор на вратарите, за които можеш да се запишеш. Баща ми видя, че съм сериозен и ме записа за такива кампове. Отивах, тренирах и във втората ми година аз се преместих във втора дивизия, което пак не е много високо, но това е нивото за тези, които са малко по-сериозни. Там треньорите виждат, че даваш повече и че се опитваш. Там също играх един сезон и в края му бях поканен да тренирам с един клуб – Маунтийн Юнайтед. Това е клуб от Премиер лигата на Британска Колумбия за юноши от 13- до 18-годишна възраст. Това на местно ниво е второто най-добро място за развитие след академията на Ванкувър Уайткапс. Аз бях поканен да тренирам там с още двама вратари и след три седмици те ми казаха, че искат мен. Аз бях малко учуден, защото никога преди мен не е имало случай, в който играч от второто най-ниско ниво отива във второто най-високо. Знаех, че ще има много голяма разлика. Там са събрани играчи, които имат за цел да отидат в академията на Уайткапс или в добри училища за футбол със стипендия. Това беше много голямо нещо за мен и бях много щастлив. Там имахме треньор на вратарите и си спомням, че той не ме обичаше много, защото нямах много добра техника, тъй като не бях работил преди това с такъв тип треньор. Той питаше главния треньор защо ме е взел, а той му отговаряше: „Защото се опитва всеки ден да се подобри“. Когато бях поканен да тренирам с тях, имаше още двама вратари и те бяха по-добри от мен. Само че един път идваха, после не идваха друг път, а аз всеки ден бях там и се опитвах. Треньорът ми каза, че от мен ще стане нещо, защото се опитвам. Една година играх там и бях първи вратар, макар да няма голяма разлика дали си първи или втори, защото в тази възраст всички играят наполовина. Бях поканен да играя в отбора на Британска Колумбия, където се събираха най-добрите играчи от лигата, за да играят приятелски мачове срещу Уайткапс или срещу академиите на Торонто и Монреал. Играх две игри, едната бе срещу Торонто, а другата не помня срещу кого беше, да съм честен, може би пак срещу Торонто. След тези мачове бях поканен на проби в академията на Уайткапс. Това беше нещо много голямо за мен, защото аз помня как като дете ходих да гледам как Уайткапс играе на стадиона им, който е много хубав. Отидох там, тренирах и те ми казаха, че ме искат за следващия сезон. Аз не можех да повярвам! Те бяха изпратили мейл до баща ми и си спомням как той идва при мен един ден. Казва ми: „Емо, следващата година няма да си в Маунтийн!“. Аз се чудих какво е станало и дали не са ме изхвърлили, бях много близо до това да се разплача. Тогава той ми каза: „Защото ще си в Уайткапс!“. Аз не можех да повярвам и бях много изненадан, много впечатлен. Отидох в Уайткапс и там видях какво е професионален клуб. Да, бях в академия, но на професионален клуб. Там играхме в американската лига за юноши и ходихме до Сиатъл, Портланд, Калифорния, Лос Анджелис, навсякъде играхме.

-Вие сте обиколили буквално щатите в САЩ?

-Да, да, всичките щати съм ги обиколил. Баща ми се чудеше как съм успял да отида на всички тези места, които той за 40 години не е успял да посети и че не било честно (смее се). Но това е футболът, пътуваш и играеш. Играх там една година и отидохме на един турнир в Европа, бяхме в Нидерландия. Там играхме срещу Бешикташ, Нордселанд, Спарта (Ротердам), като аз играх в мачовете срещу последните два клуба. След едната от срещите един футболен агент се запозна с мен и ми каза, че съм много добър и че имат интерес към мен. Тогава си помислих, че може да стане нещо в Европа, защо не. Оттогава започнах да искам повече да играя в Европа, защото на всички им е мечта да играят там – в България, в Канада, навсякъде. Там е върхът на футбола! Аз бях още една година в Уайткапс, бях на 15 години и играх в тима до 17 год., който е микс на 15- и 16-годишните. Там не играх толкова, колкото преди, а и не обичах много стила на работа на треньора на вратарите. Знаех, че на мен ми трябва някой друг. Случи се така, че треньорът ми при 15-годишните в Уайткапс напусна клуба и отиде в Пасифик, а когато и аз напуснах, той ми се обади и ме покани там. Искаше да видят в какво състояние съм и да ме тестват. Тренирах с тях две седмици, но след това обаче се появи коронавирусът. Аз останах там, защото те ми казаха да не се прибирам до Ванкувър. Не тренирахме два месеца, но после започнахме отново и те ми предложиха договор за три години. Аз бях на 16, професионален клуб ме иска – как да кажа „не“? След това агентът ми каза, че има връзки в Нюрнберг и че те се интересуваха от мен. Отидох там и двата клуба се съгласиха да направим сделка под наем за два сезона, защото там щеше да е по-добре за мен, като играя и тренирам повече, при това в Германия. Аз тогава знаех, че от Германия са най-добрите вратари в света и че това е най-доброто място, където да тренираш. Отидох там и тренирах много здраво, хем коронавирусът още го имаше. През първия сезон пази друго момче, аз не играех. След това спряха първенството заради коронавируса, нямаше тренировки и мачове. Предложиха ми да се прибера, защото там не се получаваха нещата.

-Много ли беше голяма разликата за теб в Германия във футболно отношение – тренировки, условия?

-Да, много голяма беше разликата. Там методите са много различни. Първо, че всичко е на трева, а тук в Канада е на изкуствен терен. Там всичко е на тревни игрища! В Германия учат и вратарите различно. В Канада взимат много идеи от Англия за това как да си вратар, важни са техниката, хващането. В Германия пък е базирано на това как да спасиш топката, как да се позиционираш и как можеш да си физически най-бърз и най-здрав, за да можеш да си покриваш всички ъгли. Ще ти дам пример – тук ти казват: „Хващай топката пет пъти, отивай там, отивай там“. В Германия пък: „Седиш тук и скачаш после в горния ъгъл, връщаш се обратно, скачаш в другия ъгъл“. Това 20, 30, 40 пъти. Тренирахме в Германия сутрин и вечер, като аз тренирах с отбора до 19 год. и този до 21 год., понякога и с резервите на първия отбор.

-Според теб какво подобри най-много в играта си като вратар след тренировките в Нюрнберг?

-Там се научих най-много за това как да чета играта. Там във всяка тренировка се онагледява какво може да стане в един мач. Реагирахме на различни ситуации – високи топки, ниски топки, различни ъгли. Учиха ни как да се позиционираш и хем да си балансиран, хем да си готов и да си назад или напред, когато е нужно. Всички говорят за тези агресивни вратари тип “sweeper keeper” като Нойер и си мислят, както си и мислех аз преди, че това означава да вземеш топката в средата на твоята половина и да я разиграваш. То е така, но има и други методи – например как да си по-агресивен в твоето наказателно поле, как да четеш играта и да си две крачки по-напред. Това са тези мънички детайли, които дават по-голяма разлика в края.

-Така след твоя престой в Нюрнберг ти се завръщаш в Пасифик. Какво се промени за теб там?

-Не се промени много. Започнах сезона като втори вратар, като те ми го казаха в началото още и аз го знаех. Другият вратар е на 29 год. и има опит като професионалист в Канада. Той е добър вратар и те ми казаха, че ще съм номер 2, но че искат да съм там и че ще ми дават шансове да играя. Аз се съгласих, защото това за мен е добър шанс да покажа какво мога и че ще стане нещо от това. Играх в два мача, но ако трябва да съм честен, искам повече. Всички искат повече, ако зависеше от мен, щях в сто процента от мачовете да играя, но това е животът, особено във футбола. Гледах предимно как играе първият вратар, учих се от него и гледах да съм търпелив.

-Спомена за двата си мача от миналата година. Иска ми се да се върнеш към дебюта ти като професионалист на вратата на Пасифик срещу тима на Валур. Печелите с 2:1 тогава и по това, което гледах като видео от твоето представяне, ти си направил наистина страхотен мач. Какво беше настроението преди мача, притесняваше ли се или по-скоро беше надъхан? Как се чувстваше и по време на самия мач?

-Ако трябва да съм честен, не спах много преди мача. Беше ми трудно повече не защото е мач и бях нервен, а повече за това, че всички очакват нещо голямо от мен. На 16 отидох в Германия, но пък нямах много шанс да играя. Много се говореше за мен, но пък никой не е видял нищо. Не може в първия ми мач всички да ме гледат и да кажат, че съм лош. Това беше причината за нервите. Гостувахме на Валур в Уинипег, но седмицата преди това бяхме в Ямайка за международно състезание (б.а. гостуване на Уотърхаус в предварителния кръг на вече несъществуващата КОНКАКАФ Лига). Той ми каза още преди Ямайка, че след това аз ще пазя срещу Валур. За самия мач – има публика, има камери, но, честно казано, когато започна мачът, спираш да мислиш за всичко останало и не го виждаш. Пред теб са само топката и играта. Първите ми пасове бяха малко по-предпазливи, за да не правя нещо много рисковано. След това с всяко пипане на топката усещах, че всичко ми върви и имах повече увереност във всичко. Противникът имаше много шансове, защото нашият отбор беше уморен от пътуването. Валур бяха добри, а и знаеха, че това е първият ми мач, затова стреляха отвсякъде. Пробваха ме от 30 или 40 метра. Техният треньор гарантирано им е казал: „Ето, той е нервен, на 18 е, стреляй и ще стане“. Аз направих няколко спасявания, но те вкараха първи гол. Наш защитник загуби топката, те удрят, аз спасих първия удар, но добавката беше вътре. Аз си мислех, че ще е дълъг ден, защото се случи още в 23-ата минута. Те продължаваха да стрелят и на полувремето си викам, че всичко е добре, губихме само с 1 гол. През втората част ние вкарахме гол, аз се зарадвах и си казах, че ще стане нещо. Те стреляха още, но се справих добре с всичко. След това пак вкарахме гол и си казах, че сега задължително трябва да спечелим, не можем да изпуснем този шанс. Накрая на мача имаше малко нерви, защото при един гол разлика не можеш да направиш грешка. Успяхме в крайна сметка да спечелим и това беше много хубав момент за мен. След мача можеш да видиш на камерите, че всички мои приятели бяха при мен и ме прегръщаха. Имах много поздравления за победата при дебюта ми. Това беше перфектният ден за мен! В самолета на прибиране от мача аз през целия път не можех да спра да мисля за това, защото беше всичко, което можех да искам. Беше мечта и стана!

-Това със сигурност е момент, който никога няма да забравиш, но нека погледнем и в перспектива. Това, което видях в канадската преса, е, че доскорошният титуляр Калъм Ървин вече не е част от клуба. Колегите журналисти пишат, че треньорът ще разчита на теб като номер 1 през новия сезон. Ти чувстваш ли се готов за това?

-На сто процента! Аз и през миналия сезон бях готов, винаги съм готов за игра. Сега имам впечатления от лигата, макар и от малко мачове, но гледам много и уча много как играят отборите, кои са добрите играчи, какви са стиловете. Аз затова работя всеки ден – да мога да играя. Казах на треньора, че когато дойде сезонът, аз имам готовност да се конкурирам с който и да е друг вратар и да играя във всички мачове. Това ми е целта – да играя колкото може повече мачове. Ако това са сто процента от тях, още по-добре.

-Твои ръководители в Пасифик са имена, които имат сериозен опит в Европа като Роб Френд и Джош Симпсън, те са и бивши канадски национали. Дават ли съвети на по-младите футболисти в клуба като теб?

-Да, дават съвети. Те и двамата са имали много хубави кариери в Европа. Роб е бил в Германия за много дълго време – 7 години (б.а. състезавал се е за клубове като Борусия Мьонхенгладбах, Херта, Айнтрахт Франкфурт и Мюнхен 1860). Когато отидох там, той ми разказа как стоят нещата, какво ще видя и какъв трябва да ми е манталитетът. Той ми помогна много с това. Иначе дават помощ и на другите играчи. Пасифик е от клубовете, които обича да взима по-млади играчи и да им дава шанс да се развиват, да играят и да покажат какво могат. Затова мисля, че това е едно добро място за мен, за да играя и да се развивам колкото се може по-бързо. Има някои други играчи, с които съм играл там в първата ми година, но не играят вече там като Марсел де Йонг. Той е играл в Уайткапс, в Бундеслигата и в Нидерландия, беше голям играч. Спомням си, когато бях малък и фен на Уайткапс, че ходих да го гледам на стадиона, а сега, години по-късно, имах възможност да тренирам и играя с него. Това беше много голямо нещо за мен.

-А какви са целите, които са ви поставени за предстоящия сезон? Мисля, че е добър момент и да разкажеш на читателите за структурата на футбола в Канада, която е малко сложна. Вие играете в Премиер лига, в която имате редовен сезон и плейофи. Имате и канадски шампионат, където можете да играете срещу отборите от МЛС като Уайткапс.

-Да, малко е различно, не е като в Европа. Имаме нормален сезон с 8 отбора, играят се 28 кръга. Който е първи в края му, е победител в редовния сезон. Първите 4 клуба се класират за плейофите, където първият играе срещу четвъртия, а вторият срещу третия. Там се играе на разменено гостуване, като победителите играят финал на терена на по-горно класиралия се тим през редовния сезон. Който спечели финала, е шампион на канадската Премиер лига. Имаш мотивация да спечелиш лигата, защото ако я спечелиш и си първи, е много по-лесно да спечелиш титлата. Играеш вкъщи, съперник ти е четвъртият в класирането, който е по-слаб. Да, имаме и канадски шампионат, който е подобен на купите в Европа. Този сезон ще имаме може би около 15-16 отбора. 3 от тимовете са от МЛС, 8 от Премиер лига, 2-3 от Лига 1 на Британска Колумбия и 2 от Лига 1 Онтарио. Тези последните са полупрофесионални отбори, които са спечелили техните лиги и се класират за канадския шампионат. Мисля, че на 30 януари ще кажат кой срещу кого ще играе в първия кръг. Докато бях в Германия, през 2021 г. Пасифик игра срещу Уайткапс във Виктория и това е бил мачът с най-много фенове в историята на клуба на собствения стадион. Моят клуб победи с 4:3 и това беше голяма победа, защото само един от играчите на Уайткапс беше на заплата от 3 милиона долара на година. Не само, че нямаме нито един играч на такава заплата, ами и целият ни отбор общо не взима толкова. Тогава се обърна повече внимание на клуба и на младите играчи. Така дадохме много добър пример, че макар и да сме от нова лига (б.а. Премиер лигата на Канада е създадена през 2019 г.), ние сме добри, щом печелим срещу Уайткапс, който има голям бюджет и е клуб, играещ в МЛС. Има и други примери като Фордж, отбор от Хамилтън. Те играха срещу Торонто и загубиха след дузпи. Там е 50 на 50 кой ще спечели, там зависи кой има по-добри нерви. Да, загубиха след дузпи, но самият факт, че са стигнали до изпълнението им, показва колко са сериозни и колко добър потенциал имат. Затова е добре да има купа, за да се дава шанс на всички да покажат какво могат срещу по-добри отбори.

-В Торонто, като се върна назад във времето, имаше футболисти като Джовинко, който бе на световно ниво. Ти всъщност на кой отбор симпатизираш в Канада или Щатите и има ли и такъв в Европа?

-Ще съм честен, макар да не звучи добре, но няма клуб, на който да съм последовател. Има клубове, които обичам повече от други. Най-любим може би е Реал Мадрид, защото обичам как играят, както и играчите, които са били там, вратарите им също. Иначе тук не съм фен на никой. Когато бях малък, Уайткапс беше единственият клуб и там започнах да гледам футбол, но не мога да кажа сега, че съм им фен. А и ще играем срещу тях един ден пак…

-Ако трябва да бъдеш напълно откровен от гледна точка на вратарската позиция – коя според теб ти е най-силната страна и коя ти е най-слабата?

-Бих казал, че съм най-добър едно на едно с нападател. По принцип нападателят има предимство, но аз съм уверен, че то е при мен, защото съм голям на размери човек и знам как да стана още по-голям с шпагат или спасяване. Знам, че трябва да съм търпелив и да чакам какво ще направи, това са ми любимите ситуации. Обичам и дузпите, но всеки вратар ще каже дузпи, защото няма какво да загубиш при тях. Ако вкарат гол, са вкарали, но ако не вкарат, ти си герой. Имам си усещане при дузпите. Когато бяхме на онзи турнир в Европа и играхме срещу Бешикташ, аз бях на пейката, само че стигнахме до дузпи и треньорът ме сложи аз да пазя, защото знаеше, че съм по-добър на дузпи. Това са ми двете най-силни страни, а относно слабите – имам нужда от опит, както и при дългите топки да се науча точно колко да излизам. Не че ме е страх да излизам, но има моменти, в които трябва и има такива, в които не трябва да го правиш. Това е трудното – да научиш кога трябва и не трябва да излизаш, колко точно да излезеш или колко да отстъпиш назад. Това се научава с учене, с опит и с грешки. Трябва да правиш грешки, за да се научиш.

-Когато хората в Канада чуят за България, за кого се сещат като най-популярно име?

-Сещат се най-много за Бербатов. Аз напомням на всички, че имаме и футболист, който е спечелил Златната топка – Стоичков. Не много хора там го знаят това, но аз им напомням. Всички знаят Бербатов, защото може би е по-млад, играл е с Роналдо в Манчестър Юнайтед и е много популярен със своите „скилове“ в YouTube, той имаше много добро първо докосване.

-Твоят шеф Роб Френд споменава в едно интервю, че ти си един от най-добрите вратари в Канада на твоята възраст. Предполагам, че ако всичко е наред и успееш да се представиш добре на вратата на Пасифик през този сезон, най-вероятно ще дойде интерес и повиквателна от канадския национален отбор. Бил ли си търсен някога от България с покана да играеш за някой от юношеските национални отбори? Ако дойде такава, дали би я приел?

-Засега не е имало интерес към мен от националния отбор на България, но ако се появи, да, аз бих се съгласил. Първо, защото България има история с мачове на Световното, побеждавала е Германия и други силни отбори. Второ, защото моите родители са оттам. Аз много обичам да питам за българските традиции. Бил съм в България много пъти в живота ми и на всяка година-две отивам през лятото, все още имам семейство там. За мен ще е много приятно да играя за България!

-Всъщност твоите родители откъде са родом в България и когато дойдете тук, къде ходите?

-Баща ми е от София, майка ми е от Бургас. Домът на майка ми там е на една минута от Черно море. Винаги отивахме и на двете места за общо две седмици – една седмица в София, една в Бургас. Те са различни, знаеш. В Бургас като малък може би ми беше по-добре, защото има плаж, сладолед… А ние бяхме цял ден на плажа. София е повече като град, по-голяма е. Един път отидохме във Варна да видим приятели на баща ми. Там е готино, това е много стар град и има много неща там, които са интересни за гледане и трябва да видиш.

-Благодаря ти за хубавите думи за Варна, защото аз съм родом оттам, макар ти да не го знаеше.

-Ааааа, добре, добре (смее се).