Иван Петров, Макс Спорт/Нова телевизия
Здравейте колеги, приятели и читатели!
В този труден момент за всички ни поздравявам Българската асоциация на спортните журналисти за интересната инициатива. В подобни моменти често е почти непосилна задачата да запазим висок морал и дух, които да ни навигират в мъглата на страха и съмнението. Ние, спортните журналисти обаче имаме едно много мощно оръжие срещу депресията – това е нашата професия. За мен лично, вярвам и за повечето от Вас, спортът е един красив модел на живота.
В него има всичко – разочарованията, триумфите, победите, сълзите, усмивките. Спортът е житейската ми философия и съм сигурен, че отново спортът ще е нещото, което ще ни помогне да направим следващата крачка, когато този ужас приключи.
Надявам се моята история да Ви хареса, но най-вече да напомни, че няма болка, страдание или причина, които да са по-силни от мечтите на всеки човек. Тези малки индивидуални чудеса ни заобикалят всеки ден, но сякаш стават най-видими на събития като Олимпийските игри. Ето защо моята история ни отвежда именно там, под петте кръга…
В началото на второто десетилетие на новия век спортният свят отправи поглед към великолепния канадски град Ванкувър, където трябваше да се проведат 21-те Зимни олимпийски игри. За разлика от някои от домакините на предишните издания на този форум, Канада е повече от свързана със зимните спортове. Някои от най-популярните такива са измислени именно там, в много ледени и снежни дисциплини канадските спортисти са сред елита в световен мащаб. Въобще - Игри, които си бяха на мястото. Или поне така трябваше да бъде според плана. А много добре знаем колко лесно Съдбата е способна да разбърка картите и да ни постави в неочаквани ситуации.
Няколко дни преди заминаването на екипа на БНТ за Канада започнаха да се прокрадват някои притеснителни сигнали. В планината Уистлър, където трябваше да се състоят доста от дисциплините на открито, към момента нямаше достатъчно сняг, за да бъдат оформени качествено трасетата. Началото на февруари, Канада и липса на сняг? Да, звучи абсурдно, но бе факт. Разбира се, спокойно можеше да отдадем този феномен на антропологичното въздействие върху природата и до голяма степен щяхме да бъдем прави. Също така е вярно обаче, че Ванкувър и въобще регионът на Британска Колумбия имат свой много специфичен микроклимат. Заградени от огромен планински масив от Север, Изток и Юг, а от Запад - къпещ бреговете си в Тихия океан, този град може да предложи почти сюрреалистични гледки. Като това да видиш хора с вълнени ръкавици, но къси панталони, да правят сутрешния си крос по велоалея край палми на плажа. В Канада. През февруари...
източник: Иван Петров/basj.bg
Тази странна идилия обаче не успяваше да заглуши все по-шумните и притеснителни сигнали в дните преди откриването. В Уистлър наистина нямаше сняг, тучните ливади и пролетната обстановка със сигурност си струваха да направиш няколко красиви панорамни снимки, но на организаторите им се изправяше косата в нещо средно между отчаяние и ужас, защото часовникът въртеше неумолимо в грешната посока. Ентусиазмът на спортисти, фенове и журналисти беше малко поохладен, но все пак още беше налице. Ако не Канада, то кой друг би се справил с такава сложна ситуация? Вярата във възможностите на местния Организационен комитет не бяха безпочвени и скоро беше достигнато до някакво решение. Да, буквално „някакво“. А то бе да се извозва сняг с камиони през половината планински масив в посока Калгари, за да могат да бъдат оформени поне трасетата на различните дисциплини.
Тази на пръв поглед налудничава идея всъщност беше най-ефикасното, което можеше да се направи в момента. Беше на всичкото отгоре и топло, около 10-12 градуса долу в града, така че не можеше да се разчита просто на работа с машините за изкуствен сняг. Цялата шумотевица около казуса беше колкото притеснителна, толкова и любопитна. Но в никакъв случай не помогна за възцаряване на олимпийския дух над Ванкувър.
Тогава дойде денят на откриването и всичко, което се крепеше на вяра и надеждата в идването на онзи специален дух на изключителния форум, просто рухна.
В сутринта на 12 февруари, часове преди официалното откриване, от улея за шейни в Уистлър, носещ репутацията на най-бързия в света и един от най-опасните, дойде невъзможна, категорично неприемлива новина. Новина за смърт. По време на тренировка на шейничарите, грузинецът Нодар Кумариташвили бе излетял от трасето при последния завой със скорост над 140 км/ч, а последвалият удар в метален стълб се беше оказал фатален. Предупрежденията на някои от водещите спортисти в тази дисциплина в седмицата преди откриването, че съоръжението е отвъд границата на разумния риск, съпътстващ винаги този спорт, бяха пренебрегнати. И бе платена най-високата цена.
Това беше новина, която трудно осмислихме. Нещо сякаш отряза пъпната връв от петте кръга и рязко притокът на олимпийски ентусиазъм прекъсна, водейки до невероятен шок. Събитието, което целият свят очакваше, а спортисти, фенове и журналисти бленуваха и бяха издигнали в смисъла на живота си в тези няколко седмици, летеше стремглаво надолу в бездната на провала. Тежък задух и студена пот започнах да съпътстват всяка мисъл за това какво ли ще се случи на следващия ден. Обикновено този въпрос буди детинска радост и порив на нетърпение. Сега предизвикваше стомашни конвулсии и настръхване.
Това усещане се засилваше и от още няколко фактора. Единият ни връща отново на улея за шейни, където имаше двама български представители - Петър Илиев и Иван Папукчиев. Две скромни момчета, успели да преминат през квалификациите и да заслужат мястото си под мечтаните кръгове. Без голям екип, без читава екипировка, дори без някакъв чудовищен опит в този спорт. С талант и кураж. Тези двама младежи завършиха съответно 35-ти и 37-ми и това доведе до грозен линч от страна на българската общественост. Подигравки и хули поеха от Европа към Северна Америка, при това само няколко години след създаването на Фейсбук и при съвсем не толкова развити социални мрежи все още. Не ми се мисли какво щеше да бъде, ако се беше случило днес.
Отношение, което и до този момент не мога да проумея. Защото тези две момчета все пак намериха сили и кураж и се пуснаха по улея, след като пред очите им загина техен колега. Въпреки че имаше далеч по-изявени спортисти, които поставиха под въпрос надпреварата на това опасно съоръжение.
В такава не особено вдъхновяваща атмосфера започнаха бавно да минават дните под олимпийския огън. Голямата часова разлика допринасяше достойно за тежкото ежедневие, в което часовникът сякаш беше спрял. Състезанията все пак започнаха, но погледът вече беше насочен към церемонията по закриването, която щеше да сложи официалния край на този неофициален Ад.
източник: Иван Петров/basj.bg
17 февруари. Ден пети от тягостното приключение. Сутрешната смяна в офиса подготвяше материали за обедния обзор, когато по линията за обмен на репортажи от различните спортове дойдоха кадри от загрявката на ски бегачките. Това беше странно, защото съвсем не е събитие, което би заинтригувало особено медиите. Но тези няколко кадъра съдържаха зрънцето, което щеше да спаси Олимпийските игри само няколко часа по-късно.
По време на тази загрявка словенската ски-бегачка Петра Майдич не успя да направи остър завой и излетя от трасето, падайки в триметров трап. Унищожената екипировка се оказа най-малкият проблем за Петра, защото при падането тя счупи няколко ребра с резултат - пневмоторакс. Състояние, гарантиращо болничен престой в нормални обстоятелства. Минути по-късно 30-годишната Майдич обаче реши все пак да опита късмета си в квалификацията. Без да може да се движи нормално, какво остава да спринтира по 1.4-километровата дистанция. Организаторите забавиха, доколкото можаха нейната квалификационна сесия, и тя успя да стартира. Веднага след финала Майдич колабира и бе откарана в медицинския център за изследвания, които официализираха несъвместимата ѝ със спорта на олимпийско ниво травма. А тя самата се върна на трасето.
Това обаче съвсем не слага край на тази история. А само началото. Майдич спечели (!) четвъртфиналната си серия и се класира за полуфиналите. Във втората полуфинална сесия конкуренцията вече беше много сериозна и Петра завърши четвърта, усложнявайки още повече здравословното си състояние. Съдбата обаче реши да се намеси и да продължи още малко тази вълшебна приказка. С даденото време от 3:41.2, словенката успя да намери място на големия финал като "щастлив губещ".
В този момент вече всички бяха "наострили уши", защото в Уистлър се случваше нещо. Случваше се едно от онези неща, заради които Олимпийските игри се намират в съвсем друга вселена от комерсиалния спорт. Случваше се нещо, което щеше да накара журналист от България да пише за тази история десет години по-късно във времена на вирусен Апокалипсис.
Във финалната серия на 1.4 километра класически спринт при жените нямаше слаби бегачки. Петра Майдич застана до Марит Бьорген, Ана Олсон, Магда Дженуин, Юстина Ковалчик и Селине Брун-Ли - все елитни състезателки, гладни да грабнат своя олимпийски момент три минути по-късно. Без съмнение и Майдич бе част от този елит, въпреки че не бе считана за страшилище в дисциплината. Най-сериозното и постижение преди това беше сребърният медал от Световното първенство в Сапоро през 2007 в индивидуалния спринт. Но с няколко счупени ребра, шансовете ѝ за нещо значимо в този финал изглеждаха колкото на златна рибка с леген с пирани. Така мислехме ние, журналистите. Така мислеха и феновете. Не така обаче мислеше Петра Майдич.
Точно 3 минути и 41 секунди след старта Петра Майдич колабира за втори път в рамките на този ден. Но този път го направи като бронзова медалистка от Олимпийските игри във Ванкувър. Как, по какъв начин това беше възможно и стана факт, не мога да си отговоря вече десет години. Единственото нормално, но в същото време абсурдно обяснение е, че онзи дух на Игрите, който бе забравил да дойде в първите дни и бе оставил всичко да отиде по дяволите, просто се смили над всички нас и се завърна с образа на словенска ски бегачка с брутална контузия. Самата тя бе отнесена от трасето на ръце към медицинския център, а вечерта бе подкрепяна от няколко човека, за да може да стои на краката си, докато получава своя медал. Най-ценният в нейната кариера. Но може би и най-ценният в моята кариера като журналист.
източник: Иван Петров/basj.bg
В дните след това петте кръга направиха много, за да можем да видим още невероятни истории. На канадската фигуристка Джоан Роше, чиято майка почина няколко дни преди началото на турнира, но това не спря дъщеря ѝ към бронза. Първото домакинско олимпийско злато в историята на Канада, спечелено от Алекс Билодьо, след като страната му не бе спечелила такова при предишните домакинства на Монреал и Калгари. И още много други.
Не знам какво щеше да стане, ако Петра не бе изпуснала онзи завой. Вероятно до края на Игрите отново щяхме да имаме страхотни истории, кой знае? Смея обаче да твърдя, че видях с очите си как един зле обезопасен трап спаси събитие от ранга на Олимпийските игри. Едва ли някога ще срещна Майдич, за да й споделя какъв отпечатък е оставила в съзнанието и сърцето ми с този подвиг. Но със сигурност това е история, която бих искал да разказвам на децата и внуците си всеки път, когато светът призове нас, вярващите в петте кръга, за поредната си меса.
източник: Иван Петров/basj.bg
Коментирай