Пламъкът на надеждата

От дълбока древност Олимпийските игри са успявали да обединяват различните народи, независимо от пол, религия, цвят на кожата и социална прослойка.

Местността Олимпия се превърнала в най-важния религиозен център на Древна Елада, където култът към Зевс бил ознаменуван с прочутите Древни олимпийски игри.

Те били един особено значим религиозен ритуал, в който състезанието и изявата на човешкото съвършенство имали най-голямо духовно и социално-културно значение.

Първите съревнования били свързани с бягане, скачане на дължини, хвърляне на диск, хвърляне на копие, борба, а по-късно и конни надбягвания и панкратион. Победителите били награждавани с венец от маслинови клонки, откъснати от Свещеното маслиново дърво пред храма на Зевс, което било огромна чест.

Игрите от древността имали обаятелната си стойност до завладяването на Древна Гърция от Рим в края на III век преди Христа, веднага след разпадането на държавата на Александър Велики.

Римляните префасонирали игрите от свещен култ към забавно зрелище от римски тип, като променили почти всичко и довели да пълния антипод на събитието в двете епохи. С включването на елементи от Римските забавления, циркови игри, гладиаторство и други празници, отбелязвани в Олимпия, се стига да унищожението на античния образ на древните Олимпийски игри.

Причината за забраната им през 394 година след новата ера от император Теодосий I е преди всичко широкото и пагубно влияние на гладиаторството върху унищожението на хуманността, което е влизало в пълен конфликт с християнската концепция за човека. Така олимпизмът бил заровен в пръста за повече от 1500 години.

Идеята за възраждане на най-големия спортен форум е свързана с огромния сблъсък между аматьоризма и комерсиализма в спорта.

Точно 1500 лета след забраната на Теодосий I, конгресът в Париж решава, че първите съвременни Олимпийски игри ще се проведат не къде да е, а в Атина 2 години по-късно през 1896.

Оттогава насетне цикълът се повтаря на 4 лета. Едва 3 пъти Летните олимпийски игри не се провеждат: 1916 година в Берлин, 1940 в Хелзинки (първоначално Токио) и 1944-а в Лондон. Причината е двете световни войни, които обхващат планетата (1914 – 1918) и (1939 – 1945). След възстановяването на крехкия глобален мир, Лондон (1948 година) дава началото на непрекъснатия до това десетилетие двуседмичен маратон на всяка високосна година.

Олимпийските игри са преодолявали най-различни кризи преди или по време на своето провеждане, като икономически рецесии (1929 и 2008) и огромна престъпност в страната-домакин (2016), но те не могат да се сравнят с няколко отделни случая, в които политиката и човешкият живот са били изложени на фронтовата линия директно.

източник: GettyImages

През 1936 година в Берлин се провеждат 10-ите Летни олимпийски игри. Те се състоят в напрегната политическа обстановка. Нацистката партия, която е дошла на власт през 1933 година, две след като Берлин е избран за домакин на Игрите и води политика на расизъм, провокира глобален дебат за бойкот на събитието. Министърът на пропагандата – Йозеф Гьобелс убеждава канцлера Адолф Хитлер, че това ще е идеалната сцена за демонстриране на нацизма.

Рискът от групов отказ за участие е реален, защото в САЩ, Великобритания, Франция, Швеция, Чехословакия и Холандия изплуват все повече мнения да не се отива в Германия. Вместо това, някои предлагат алтернативни олимпийски игри – т.нар. „Олимпиада на хората“. Форумът е планиран за същото лято, но в Барселона. Възможността се проваля заради избухването на Испанската гражданска война през юли, докато хиляди атлети вече пристигат в Испания.

Заради страха от бойкот, Международният олимпийски комитет притиска германското правителство. В отговор, то уверява, че еврейските атлети, които са се класирали, ще бъдат в отбора на Германия и няма да се пропагандира националсоциализмът. Въпреки това само един спортист от еврейски произход е включен в контингента на домакините – Хелен Майер, която печели сребърен медал във фехтовката. За да се гарантира нейното участие, година по-рано американският представител на МОК – Чарлс Шерил пътува за Германия, за да се убеди, че олимпийската шампионка от Амстердам (1928) ще бъде в отбора.

Хитлер не спазва обещанието към Международния олимпийски комитет и опитва да наложи идеологията за арийското превъзходство над останалите народи, но неуспешно. Нещо повече – теорията му отива в своята своеобразна газова камера, след като афроамериканецът Джеси Оуенс завоюва 4 златни медала – на 100, 200 метра, в щафетата 4х100 и в скока на дължина. Счупва и изравнява 9 олимпийски рекорда и поставя 3 световни, един от тях на щафетата, който трае 20 години.

Признанието идва дори от местните – хората в Берлин го възхваляват като герои. Оуенс умира през 1980 година от рак на белия дроб, а след кончината му в германската столица кръщават улица и училище на негово име. В Америка са пуснати 2 пощенски марки с неговия лик, а в родния му щат Алабама се отваря парк в негова памет.

Това са първите Олимпийски игри, които се предават по телевизията и точно 25 канала имат честта да покажат на целия свят, че арийците не са неуязвими и непобедими.

източник: GettyImages

Ранното утро на 5 септември 1972 година. Мястото е Мюнхен, а събитието е Летните олимпийски игри. Палестинската терористична група „Черният септември“ напада олимпийското селище и в частност апартаментите на израелския лагер. Двама атлети са убити, а други 9 са взети за заложници. За да бъдат пуснати спортистите, похитителите настояват Израел да освободи 230 арабски затворници, както и двама германски терористи. След провалените преговори, групата отвлича израелците на летището. Там германската полиция открива огън от покривите където в последвалата престрелка всички заложници са убити, както и петима от „Черният септември“, плюс един западногермански полицай.

Състезанията са преустановени за 24 часа, за да бъде почетена паметта на жертвите.

След възпоменанието на олимпийския стадион, президентът на Международния олимпийски комитет – Ейвъри Бръндидж настоява Игрите да продължат, за да се покаже, че терористите не са спечелили.

Впоследствие израелското правителство, начело с Голда Миър наемат група агенти на „Мусад“, за да намерят и елиминират оцелелите от групировката „Черният септември“.

източник: GettyImages

На 21 март 1980 година американският президент - Джими Картър обявява, че Съединените американски щати ще бойкотират Олимпийските игри в Москва през лятото. Причината е, че Съветският съюз отказва да изпълни молбата на Картър от 20 февруари да изтегли войските си от Афганистан.

Предисторията е следната – армията на СССР нахлува в азиатската страна, за да засили комунистическия режим срещу ислямските бунтовнически части. След инвазията Джими Картър порицава Съветския съюз и в частност неговия лидер – Леонид Брежнев. Държавният глава счита тези действия за преднамерен опит от силно атеистично правителство да пороби независим ислямски народ, който по неговите думи е основополагащ камък за съветски контрол над афганистанските запаси от петрол.

Брежнев приема думите на Картър като бесни и нечестиви. Окупацията застрашава да съживи Студената война, която през втората половина на 70-те е във временна летаргия. Президентът споделя, че мнението му за руснаците се e променило драстично спрямо, когато е встъпил в длъжност.

Към бойкота на САЩ се присъединяват Канада, Западна Германия и Япония. Картър опитва да убеди в същото Великобритания, Франция, Гърция и Австралия, но неуспешно.

Когато международна коалиция предлага бойкотиращите страни да изпратят атлетите си под неутрален флаг, държавният глава заплашва, че ще отнеме паспорта на всеки атлет от страната, който дръзне да го стори.

Реакциите в Америка са смесени. Много хора съжаляват спортистите, които са се трудили усилено, за да постигнат целта си, състезавайки се на Олимпийските игри. Те може да нямат шанс да се класират за следващите през 1984 година на родна земя в Лос Анджелис. В същото време бойкотът символизира отдадеността на много американци в борбата срещу потисническия и антидемократичен съветски режим.

източник: GettyImages

В отговор на това, СССР обявява на 8 май 1984 година, че няма да пусне своите атлети в Града на ангелите под предлога, че ги защитава от евентуални протести и физически атаки на американска земя.

„От първите дни на подготовка за настоящите Игри е ясно, че американската администрация търси начин да ги използва за политическа цел. В страната се разпалват шовинистични настроения и антисъветска истерия“, гласи съобщение от Москва.

В следващите дни още 13 комунистически нации пускат подобно изявление и отказват да участват. Без присъствието на СССР и Източна Германия, американците печелят рекордните 83 златни медала.

Президентът на САЩ – Роналд Рейгън отговаря на нападките, заявявайки, че Съветският бойкот е „крещящо политическо решение, зад което няма реална обосновка“.

Истината е, че Съветският съюз отвръща на удара, който западният свят, начело с Америка им нанася в Москва преди 4 години. Както в ЛА, така и в днешната руска столица най-потърпевши са спортистите и привържениците.

източник: GettyImages

На 27 юли 1996 година (100 след първите съвременни) по време на Олимпийските игри в Атланта, в олимпийския парк „Сентениъл“ избухва тръбна бомба, пълна с пирони. Тя се намира в раница, под пейка, до кулата за звук и светлина на музикалната сцена. Експлозията убива един човек и ранява над 100 други, включително органи на реда. Положението е могло да бъде много по-кърваво, ако не е бил охранителят на смяна – Ричард Джуъл, който забелязва подозрителната раница и моментално сигнализира на колегите си, които проверяват обекта, потвърждават наличието на експлозиви и започват да дистанцират стотиците граждани настрана от пейката, под която се намира взривното устройство.

Бомбаджията е заловен едва през 2003 година, когато Ерик Робърт Рудолф прави самопризнание, описано в 11 страници, което бива публикувано 2 години по-късно. Между 1998 и 2003-а Рудолф извършва още 3 атентата. Той посочва като мотиви за действията си омразата към хомосексуалистите, абортите и федералното правителство.

Март, 2020 година.

В тези дни на грохот човечеството всячески се е изолирало от заобикалящия го свят. Или поне се опитва. Не, защото иска, а защото трябва.

В края на декември миналата година от Китай плъзна надлъж и нашир смъртоносния коронавирус. Въпреки че той покосява фатално „само“ възрастни хора и тези със сърдечни и белодробни проблеми, самата скорост и обхват на разпространение са изправили на нокти най-адаптивната и разумна раса на планетата. Страхът е сковал съзнанието на човека и го подтиква към неразумни действия или необмислени постъпки.

Първоизточникът на заразата – Китай вече преодоля пика на пандемията. Сега тя господства над Стария континент. Той не бе подготвен по никакъв начин, защото европейците са с туристически и демократичен манталитет. Избегнали са войната в Корея, войната във Виетнам, войната в Югославия, на запад от Източен Берлин не са усетили захвата на Желязната завеса и сега си плащат за лекомислието и чувството за недосегаемост (справка – атентатите на ИДИЛ в Париж, Манчестър и други градове в Западна Европа).

Но Европа става силна, когато бъде наранена и всеки път се завръща. Тя е люлката на цивилизацията и ще се възстанови.

Президентът на Международния олимпийски комитет – Томас Бах, колегите му и организационният комитет са изправени до стената от две страни. Едната представлява спортистите, чието здраве няма да е гарантирано, ако кризата продължи да се разраства и вместо гражданите да излизат от домовете си, се затварят границите на родините им. Другата страна са организатори, рекламодатели, инвеститори, медии, спонсори и фенове. Всички те искат това лято олимпийският огън да пристигне в Токио и да стопли скованите им от страх и тревога сърца. Както на хилядите по стадиона, така и на милиардите пред телевизионните екрани. Защото това е най-големият спортен форум на Земята, с история простираща се през няколко столетия, и в мирно време никога не е бил отменян.

Томас Бах със сигурност няма желание по време на своя мандат да влезе в аналите като първият президент на МОК, който отлага Олимпийски игри. Но може да се принуди да наруши клишето, което гласи, че винаги имаме избор, защото този път заплахата е невидима.

До 4 седмици ще се вземе окончателно решение, което в никакъв случай няма да е лесно и каквото и да е то, ще има недоволни и губещи.

Сега, повече от всякога имаме нужда да сме единни, защото най-тъмно е преди зазоряване, а надеждата е като слънцето – ако вярваш, само когато я виждаш, няма да оцелееш през нощта.