Димитър Илиев: Загубих тръпката и се отказах

 източник: Lap.bg

източник: Lap.bg

Легендата в автомобилния спорт Димитър Илиев гостува в предаването "Код спорт" по TV+. 

Той е осемкратен шампион в българския рали шампионат. Един от едва тримата българи, печелили Рали "България". В момента е преподавател в катедра "Технически спортове" в НСА "Васил Левски", сектор "Автомобилизъм". Научната му степен е доцент. 

- Митко, как се чувстваш като преподавател?
- Преподавателската ми дейност започна още през 2008 г., така че имам опит. Истината е, че доста по-комфортно ми беше в състезателния автомобил. Със сигурност обаче идва един момент в живота, в който човек трябва да промени нещо. Доволен съм, че предприех тази стъпка да приключа с автомобилния спорт. Много по-спокойно си живея и се чувствам доста по-спокойно. Имам време за неща, на които преди не съм можел да обръщам внимание.

- Как гледат студентите на един осемкратен рали шампион на България?
- С уважение. Аз съм един щастлив преподавател, защото всичките ми студенти идват с огромно удоволствие на лекции. Посещенията винаги са 100 %. Чувствам се удовлетворен, когато виждам, че в техните очи гори пламъче и имат желание да учат и да се усъвършенстват.

- Да разбираме, че не си строг преподавател?
- О, в никакъв случай. Друга оценка, освен шестица, не съм писал.

- Баща ти Владимир Илиев ли те направи пилот?
- Той има основната заслуга. Дали той ме направи? Да, със сигурност най-много ми е помогнал, но основната заслуга е в това, че когато бях малък, той се състезаваше и аз ходех по състезания. Нормално е да се запалиш като всяко детенце, което тръгне още от ранна възраст по такива интересни места. Тогава нямаше Интернет или електронни игри. Вече децата живеят в съвсем друго поколение. Не знам дали е по-добро или по-лошо нашето, но по наше време нямаше такива екстри и може би ходенето по автомобилни състезания беше връх в нещата, които можеха да привлечат вниманието на едно момче.

- Помниш ли първото си състезание?
- Много смътно, тъй като съм бил доста малък. Беше в Студентски град, пред зала "Христо Ботев". Спомням си, че слязох от един автобус 94 и на паркинга се правеше майсторско управление с малките фиатчета едно време. Участвах в него и даже взех купа. Бях много малък между другото.

- Защо, когато си бил на 18 години баща ти те спира да отидеш на рали състезание?
- Нещо се издъних много жестоко. Моята автомобилна кариера е пълна с големи издънки. Чудя се как този човек изобщо е допуснал да продължа. Примерно първата издънка, заради която ме спря беше, че тръгваме с моя приятел Бойчо, съученик до осми клас, да регистрираме колата. По пътя той кара зад мен. Един светофар светва жълто, аз спирам, но не се съобразявам, че той отзад е с една "Жигула", която няма такива спирачки и ме удари. Счупихме колата още преди да сме я регистрирали.

- Един друг инцидент - през 2002 г., когато катастрофираш с автомобил, който струва 850 хиляди марки. Как и къде се случи това?
- Помня го, както и собственика на автомобила как плачеше. Катастрофирах на шеста скорост, с над 170-180 км/ч. Помня, че като излязох от колата, се обърнах. В продължение на 100 м по пътя беше пълно с авточасти и то скъпи авточасти. Идва собственикът и пита дали много е ударена, още не я беше видял. Казвам му - много. Пита на коя скорост - на шеста. Поклати глава с разбиране и като видя колата се разплака. Нямаше нищо здраво. Беше тотално унищожена.

- Някои твърдят, че причина за леките катастрофи, в които ти си участвал, са хубавите момичета, по които си се заглеждал по улиците. Вярно ли е това?
- Имал съм такива случаи, но бях много млад. Тогава разбрах, че човек не трябва да се разсейва, докато кара кола. Един път се огледах в бордюр, разсейвайки се. Пред мен колата спряла и я ударих отзад. Вторият път се заглеждам, но вече в другия бордюр и пак колата спряла. След втория удар си казах, че повече не мога да се заглеждам и да се разсейвам.

- На какво се дължеше доминацията ти у нас?
- Още от най-ранна детска възраст не съм имал и грам съмнение какъв искам да бъда. Според мен в момента големият проблем на младежите е, че те не са ориентирани, не знаят какви да станат, лутат се. Гледам моите студенти, а сега им предстоят важни решения и да се насочат в някаква посока, а не знаят накъде. При мен никога не е имало съмнение. От малък съм знаел точно какъв искам да бъда. Знаех, че трябва да бъда най-добрият. После съм следвал този път, вървял съм целеустремено с всички поражения и катастрофи, които съм имал, с единствената цел да стана най-добрият. Може би се е дължало на огромната мотивация. С това лягах и с това се събуждах - желание не за участие, а за победи. При мен го няма това просто да отида ей така да участвам. Не е имало такъв случай.

- Имаш ли си любим триумф? Любима година от кариерата ти?
- Не бих казал. Може би най-много трябваше да се зарадвам на първата победа на Рали "България", защото тогава се подадоха 11 контестации срещу мен само от български екипажи. Не можах да си изпитам голямата радост, която наистина заслужавах. Имал съм хубави победи, трудни победи. Някои състезания съм ги печелил с минимални разлики - примерно четири десети, което е много сладко. Такава беше първата ми победа в генералното класиране. Оттам се тръгна - видях, че мога и си повярвах. Започна успешен период.

- Какво те свързва с Пламен Кралев?
- Може би едни и същи неща, които харесваме - автомобили. Той притежава качества, които съм харесал в него. Примерно, че е много целеустремен човек. Като вземе да прави нещо, докато не го изпълни, не се отказва. Любовта към бързите автомобили. Такива неща.

- Подобна връзка имате и с Илия Чубриков в годините.
- Илия Чубриков е човек, когото изключително много уважавам. Точно в детските години всички говореха за Илия Чубриков и на мен това ми се е набило в съзнанието. Казах си, че трябва да стана като него. Спомням си, че на едно от ралитата отидохме да гледаме. На един обратен завой идваше Илия Чубриков с "Рено" и отзад през ауспуха излезе огън.

- Знаем, че митичното "Рено" на Чубриков е при теб.
- Да, именно. Същата тази кола с огъня. За мен тя е емблематична, защото де факто този огън ми седи в съзнанието все едно беше вчера. Успях да издиря колата и да я закупя. Естествено в окаяно състояние и сега предстои много дълъг период на възстановяване. Моята цел е тази кола да изглежда все едно излиза от магазина.

- Лесно ли взе решението да се откажеш?
- Да, даже малко насила през последната 2013 г. Исках да се откажа още през 2012 г.

- Защо?
- Много са причините. Основната бе, че вече като обличах екипа преди старта, не чувствах тази тръпка, която съм имал преди. 20 години едно и също нещо. Малко безперспективно. Окей, ще карам още една година и какво ще спечеля? Ще стана още веднъж шампион. После ще карам още една година и най-много още веднъж да спечеля. Влизаш в един цикъл, който не ти носи кой знае какво, особено и като загубиш радостта от това нещо. А я загубих най-вече заради цялостната обстановка. Хората започнаха повече да се състезават на правилници и документи, отколкото на трасето. Като че ли истинският мъжки спорт загуби смисъл. Реших, че е крайно време нещо, което не ти носи радост, да го приключиш.

- Често получаваш покани за участия в зрелищни сцени на касови филмови продукции, но отказваш. Защо?
- Това не е моята работа. Не ми доставя удоволствие подобно нещо. Не знам дали сте запознати как върви един снимачен ден. Това е осем часа висене и три минути вършиш нещо. През останалото време седиш. Не е това моята работа.

- Коя е скоростта, която си вдигал най-много?
- Мисля, че беше 336 км/ч.

- Какво е усещането?
- Същото като примерно с 300 км/ч. Не се усеща голяма разлика, единствено трябва да гледаш по-напред, в перспектива. Естествено говорим за състезания. По улиците никога не съм се движил с такива скорости. При такива скорости, ако нещо стане, 100 % загиваш. Нямаш никакъв шанс да оцелееш.

- Най-важните съвети, които даваш на пилотите в твоята школа?
- Да си пилот е съвкупност от много качества. Едно от най-важните е здравата психика. Трябва да си непоклатим във всяко едно отношение. Опитвам се да ги подготвя на търпение. Най-голямата грешка, която правех е, че нямах търпение. Исках веднага да стана първи и си плащах много скъпо с много катастрофи. Човек трябва да има търпение и да върви по пътя, който му предстои, за да може да постигне успехи.

- Защо е тази война по пътищата?
- Пак е съвкупност от много причини. Първо бих казал - културата на нацията. Това е може би най-големият проблем. Ние сме склонни с лека ръка да нарушаваме правилници, да "газим" закони. Знаем, че ще ни се размине. Когато един човек знае, че това ще остане безнаказано, защо да не го направи? Второ - слабата шофьорска компетентност, квалификацията на шофьорите. Как се става шофьор в България? В момента за това учиш 32 часа, а за 32 часа човек може да се научи на най-базови и елементарни неща - да
потегля, да спира, да върти волана и нищо повече. Оттам излиза на пътя и започва един много дълъг период на самоусъвършенстване. Но дали се усъвършенства в правилна посока или в грешна? Върху това трябва да се работи - обучението. Не може за най-страшното, което правим в живота си, да учим най-малко. А дори и законите се пишат от хора, които не разбират. Това е най-смешното. Последното - даде се пълно право на пешеходна пътека и дано не съм лош пророк, но според мен това ще доведе до много повече загинали хора, защото не всички от пешеходците са шофьори. Колата има спирачен път, който трябва да се измине. В България няма условия за такова нещо.

- Разкажи нещо за семейството си. Какво прави съпругата ти Венера, малката Руми?
- Уцели ме в десетката. С Венера се разведохме съвсем наскоро. Вие първи научавате тази новина. Руми е добре, живее активно и щастливо. Иначе има такива моменти в живота на човек. Когато виждаш, че нещата не вървят, е по-добре всеки да продължи по своя път. По-добре ужасен край, отколкото ужас без край.

профилна снимка

*Коментирай конкретната статия и използвай кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание!

 
Димитър Илиев рали

Рали

SAS banner