Преди ден един човек, на когото ще запазя името в тайна ми каза, че е изгубил обичта си към волейбола или по-точно, че е отвратен от всичко случващо се и изписано през последните месеци.

Това ме натъжи. Не може да престанеш да обичаш волейбола! Поне според мен.

Защо обаче става така? Отговорът е едно име, но и него няма да споменавам. Защото има много имена, заради които никога не бих изгубила любовта си към този спорт.

Един път усетил волейболната тръпка, емоция, мания, трепет е за цял живот. Неповторимо е когато националите ни бият. . . боли, когато падат, но това чувство калява.

Пиша това, защото съм сигурна, че не са единици, в чийто сърца се е появила студена тръпка.

Пиша това и защото в един колективен спорт, когато един е изгубил устрема си, другите му помагат и отново са едно цяло, един отбор, една любов.

Всеки си има любимци. Никой не може да обича всички (това би било скучно и неестествено).

Волейболистите в България са обичани. Едни от тях от единици, втори от десетки, трети от хиляди, четвърти от милиони, пети пък или са недолюбвани, или практикуват този спорт без тръпка.

Не трябва да губим любовта си към тази игра, към настоящите герои на полето. Не трябва да го правим дори и само заради обсебените от volley-манията фенове.

Сърфирайки в необятното интернет пространство се натъкнах на десетки фенски, аматьорски и професионални сайтове на единиците от представителния ни тим. Поздравления за онези, забили часове поглед в монитора са измайсторили 24 клипчета за Матей Казийски например (бройката е минимална и лесно доказуема).

На гореспоменатия Човек и на всички като него, искам да кажа: Един човек не може да ти отнеме любовта към волейбола! Да обичаш, когато те обичат е човешко, да мразиш, когато те обичат и жестоко, а да обичаш, когато те мразят е ВЕЛИКО!

I love VOLLEYBALL! Предай нататък . . .