По време на Световното първенство в Русия всички погледи са вперени в  обичайните заподозрени - Лионел Меси, Кристиано Роналдо, Неймар, Бразилия, Германия и Аржентина…. Списъкът е не особено дълъг и в същото време – до болка познат.

Затова в Gong.bg сме си поставили за задача да ви пренесем на Мондиал 2018 по малко по-различен начин. Заедно ще се опитаме да се докоснем до колоритните лични истории на някои от останалите участници в най-големия футболен форум.  Неизбежно е - едни от тях може би ще ви бъдат известни, а други не чак толкова. Нашата цел е да отклоним фокуса далеч от големите звезди и да обърнем внимание на онези, които не живеят под светлината на прожекторите, а в същото време – по един или друг начин – заслужават своята доза респект.

Във футбола сме свикнали повечето неща да са временни. В играта има и епохи. Несъмнено една от най-големите епохи във футбола е свързана с името на Оскар Вашингтон Табарес. Той вече 12 години е начело на националния отбор на Уругвай. Специалистът застава начело на урусите на 8 март 2006 година, а повторният му дебют е на 20 май в контрола срещу Северна Ирландия (1:0).

На Световното първенство в Русия Оскар Вашингтон Табарес ще подобри множество рекорди и ще затвърди впечатлението, че е Маестрото на рекордите. Никой друг треньор не е бил толкова дълго време начело на национален отбор. Той постави рекорд и в момента е селекционерът ръководил един национален отбор в най-много мачове – 180. Вече далече зад него се нарежда Сеп Херберг със 167 мача и Мортен Олсен със 166 двубоя.

Табарес е най-възрастният треньор на Мондиал 2018, а след него веднага се нарежда селекционерът на Колумбия Хосе Нестор Пекерман. За сметка на това сред най-младите наставници на Световното първенство в Русия са Алиу Сисе (Сенегал), който е на 41 години и Роберто Мартинес (Белгия), който е на 44 години.

Табарес поставя още един рекорд – той е единственият треньор, който взима участие на Мондиал 2018 и е водил отбори на четири световни първенства (1990 година в Италия, 2010 година в ЮАР, 2014 година в Бразилия и 2018 година в Русия). Това е третото поредно световно първенство, на което той ще води отбора на Уругвай.

Животът на Оскар Вашингтон Табарес Силва е изпълнен с препъвания и празненства. Като един учител той е надарен със специалната дарба да учи и преподава. Той започва с малките деца преди много години в малки паянтови училища, край Пасо де Арена, Серо и Ла Теха, в предградията на Монтевидео, неговият роден град. Далече от договорите за милиони и правата за изображения, през 60-те и 70-те години животът като футболист за Табарес не е достатъчен, за да издържа своето семейство. Неговото призвание е да преподава в училище и тебеширът му помага да поддържа истинската си страст.

В началото на 1980 г., когато съпругата му е бременна с четвъртото им дете, а доходите на семейството му са съвсем ограничени, Табарес решава да прекрати футболната си кариера и се пренасочва към треньорството. Тогава Табарес чува по радиото, че клубът търси хора с по-ниска квалификация, но с опит като играчи и интерес към задълбочените проучвания. Изискванията към него не са лесни за изпълнение, но още на следващия ден той вече е включен. Той прекратява кариерата си на 32 години и започва треньорската си кариера в същия отбор, за който доскоро е играл – Бела Виста. Футболна асоциация на страната забелязва впечатляващата работа на Табарес и го назначава за селекционер на отбора на Уругвай до 20 години. Табарес води тима във Венецуела на ПАН американските игри през 1983 година. Завръща се в Уругвай със златните медали за първи път в историята на страната. Това е първият му успех като треньор.

След това четири години работи в малки отбори като Данубио Монтевидео Уондърърс, а през 1987 година е назначен за треньор на уругвайския гранд Пенярол. Сезонът е впечатляващ за отбора и Табарес. Тимът печели за пети път в своята история Копа Либертадорес, като на финала побеждава колумбийския Америка де Кали.

След финала на Копа Либертадорес, Табарес е назначен за треньор на Депортиво де Кали – големият съперник на Америка де Кали. Специалистът не успява да постигне успех.

В същото време Уругвайската футболна асоциация предлага на Табарес да сбъдне своята голяма мечта – да води националния отбор на страната. Ел Маестро веднага приема и води отбора на Копа Америка в Бразилия през 1989 година. Табарес води отбора до финала на турнира, който обаче е загубен с 0:1 от Бразилия, а Уругвай не успява да защити трофея си от 1987 година. Въпреки поражението, Табарес продължава работата си като селекционер и класира тима за Световното първенство в Италия през 1990 година. Уругвай преминава груповата фаза и се класира за осминафиналите, където е отстранен от домакина Италия. След това поражение Табарес решава да се върне към клубния футбол.

Оскар Вашингтон Табарес подписва с аржентинския гранд Бока Хуниорс и в рамките на две години печели шампионската титла и суперкупата на страната.

През следващите две години Табарес е начело на Каляри. Следва кратък период в Милан, след това Реал Овиедо, преди да се завърне в Каляри. През 2001 година се завръща в Южна Америка, където поема отбора на Велес Сарсфийлд, а след това води Бока Хуниорс.

През 2002 година Табарес решава да си вземе почивка от футбола, която продължава четири години. Всички очаквания са неговата история с играта да намери своя край.

„Не искам милост. Единствената ми надежда е, че има хора, които вярват в мен“, каза на 8 март 2006 г. Табарес, когато бе представен за селекционер на Уругвай в своя втори етап начело на националния отбор на страната. По това време националният отбор на Уругвай вече бе отпаднал от сметките за Световното първенство в Германия през същата година. В неговото отсъствие, от 1991 до 2005 година, „селесте“ пропуска две световни първенства, а на Мондиал 2002 спечели само две точки. През този период начело на Уругвай се изредиха 13 треньора.

Табарес изгражда цяла система, която стои зад настоящите успехи на националния отбор на Уругвай. Всички признават, че той е истинският откривател на талантите на Единсон Кавани, Луис Суарес, Родриго Бентанкур, Диего Годин, Макси Перейра, Кристиан Родригес, Хосе Хименес и Лукас Торейра. Всички те получават възможност да направят своя дебют за Уругвай под ръководството на Табарес. Той е бащата на футбола в Уругвай.

На Световното първенство през 2010 година Уругвай се представя изключително силно и успява да завърши на четвърто място, което е най-доброто постижение на отбора от 1970 година насам. През следващата година Уругвай печели Копа Америка. Той бе определен за най-добрия треньор на Южна Америка през 2010 и 2011 година.

Оскар Вашингтон Табарес възвърна репутацията на уругвайския национален отбор.

Изминаха 38 години и Ел Маестро продължава да преподава. Табарес смята, че носенето на фланелката на националния отбор на Уругвай е най-голямата чест за всеки един футболист. Той успя да предаде своята страст на своите футболисти, които винаги правят всичко възможно, за да направят страна и треньор горди. Без никакво съмнение той е най-големият треньор в историята на Уругвай. Той е истински човек, който слуша играчите си, който анализира и се учи постоянно. Ел Маестро знае как да извлече максимума от всеки един талант.

Животът за Табарес продължава, въпреки заболяването, което го измъчва през последните месеци, и което възпрепятства неговата нормална работа.

Вече не го виждаме да стои на треньорската скамейка и да вика към четиримата си халфове, защото не се връщат или към Кавани, защото не се движи добре по терена. Хроничната невропатия, която засяга периферните нерви, отговорни за свързването на органите и мускулите на тялото с централната нервна система го принуждават да бъде в електрически стол или с патерици. По време на Копа Америка 2016 Оскар Табарес беше принуден да използва електрическа количка и бастун, за да се придвижва. По време на турнира Уругвай записа загуба от Мексико и Венецуела в Група „С“ и не успя да се класира за четвъртфиналите, въпреки че записа успеха с 3:0 над Ямайка. „Селесте“ обаче се класира за Мондиал 2018, а Табарес няма желание да се оттегля от поста. „Ще продължа да водя националния отбор, докато резултатите започват да показват, че повече не се справям с работата си. Всеки треньор знае, че поста му е зависим от постигнатите резултати. Не искам да говоря за заболяването си, говорил съм по тази тема с хората, които трябва. Всички в управата на федерацията знаят, че трябва да се придвижвам с количка. Има дни, в които съм по-добре и мога сам да ходя. Това обаче не пречи на работата ми“, обяви Учителя.

Въпреки физическите си трудности, той продължава да демонстрира способностите си в преподаването, а Уругвай трябва да се гордее с това, че има такъв специален човек.

Дванадесет непрекъснати години от историята на най-важния уругвайски футболен треньор. По-добре казано – за най-важния Учител.

Ел Маестро продължава своята лекция във футбола!