По време на Световното първенство в Русия всички погледи са вперени в  обичайните заподозрени - Лионел Меси, Кристиано Роналдо, Неймар, Бразилия, Германия и Аржентина…. Списъкът е не особено дълъг и в същото време – до болка познат.

Затова в Gong.bg сме си поставили за задача да ви пренесем на Мондиал 2018 по малко по-различен начин. Заедно ще се опитаме да се докоснем до колоритните лични истории на някои от останалите участници в най-големия футболен форум.  Неизбежно е - едни от тях може би ще ви бъдат известни, а други не чак толкова. Нашата цел е да отклоним фокуса далеч от големите звезди и да обърнем внимание на онези, които не живеят под светлината на прожекторите, а в същото време – по един или друг начин – заслужават своята доза респект.

Дълго време – а зависи кои точно фенове на „сборная“ питате, може да се окаже една идея прекалено дълго – Русия имаше честта да се радва на футболно богатство като братята Березуцки в състава на националния си тим. Двамата общо изиграха 159 мача за своята родина и за добро или лошо, винаги бяха готови да се хвърлят на огневата линия.

Това време приключи през 2016-а, когато и Алексей, и Василий на практика изиграха последния си мач за тима. Да, става дума за онова 0:3 от Уелс в Тулуза, след което руските медии ефектно „наградиха“ отбора с прозвището „тулузъри“. Макар чисто формално оттеглянето на двамата да се случи в началото на март тази година, за Русия беше ясно, че трябва да потърси нови герои.

И по ирония на съдбата те отново са братя. И отново близнаци.

Няма грешка – ако в някоя от последните контроли на „сборная“ ви се е струвало, че виждате двойно, всичко се дължи на братушките Алексей и Антон Миранчук. 22-годишното дуо даде повече от солидна заявка за участие на Световното първенство, след като вдъхновението им зарази Локомотив Москва за немислим шампионски труимф в националния шампионат през сезон 2017/2018. Селекционерът Станислав Черчесов просто нямаше право да се лиши от креативност на втора степен. Решението му бе поредната награда на съдбата, която изглежда прави всичко възможно, за да кали братята по правилния начин. Защото между дебютите на двамата за Русия има над 2 години и половини разлика. И тя не е случайна.

Тяхното футболно пътешествие стартира в родния Славянск-на-Кубан, намиращ се на не повече от 70 км от административния център на региона Кубан. Талантът на братя Миранчук за първи път се проявява с цветовете на местния Олимпус и когато идва мига за първия урок, Спартак Москва на чука на вратата. Верни на казашките традиции в своя род, Алексей и Антон заедно с майка им Йелена заминават за столицата. Двамата са настанени в пансион, а предвид своята квалификация Йелена става учителка в заведението. „Майка ни да дойде с нас беше условие, което не подлежеше на разискване“, припомня си Антон. „Тя е главата на нашето семейство – винаги е била с нас, пазела ни е и ни е подкрепяла. Без нея нещата можеха да се развият много по-различно“, признава Алексей.

Монетата скоро обръща другата си страна – треньорите в школата на Спартак не са никак впечатлени от физиката на братята. В крайна сметка на 16-годишна възраст и двамата отпадат „поради липса на физически данни“. Наистина те изглеждат слабовати и неготови за прехода към мъжкия футбол. Така семейство Миранчук няма друга опция освен да откликне на предложението, което Локомотив Москва отправя. Близнаците демонстрират естествените си заложби напук на всички прогнози и през следващите 3 години младежкият тим на „железничарите“ е безспорен шампион на Русия.

Проблясъкът е отчетлив, също като кризата, която ще го последва. Алексей някак напредва по-бързо и записва дебют в руското първенство на 20 април 2013-а, докато брат му ще има да чака още много време за същата чест. Дълго време именно Алексей обира цялото внимание. „Златното момче“ изиграва своя първи мач за Русия едва 19-годишен през юни 2015-а и се разписва само 12 минути след влизането си като смяна срещу Беларус. Скоро след това получава място и в отбора „Подкрепен от Меси“ – състав от 10 обещаващи млади играчи от целия свят, селектирани от аржентинската суперзвезда и спонсора му Адидас. Като част от инициативата Алексей получава най-новия чифт футболни обувки от линията на Меси. По всичко личи, че наблюдаваме изгряването на звезда такова, каквото е описано в учебниците по футбол.

А Антон волю-неволю остава в миманса. Има една случка от май 2015 година, която много точно обрисува тогавашното положение. Тя се развива в щастливите мигове след победния финал срещу Кубан Краснодар за Купата на Русия. Финал, в който Алексей влиза като смяна и вкарва решителния 3-и гол, подсигурил успеха. Тогавашният президент на Локомотив Олга Смородская бърза до съблекалнята в желанието си да поздрави талантливия играч и създава конфузна ситуация – погрешка тя започва да сипе суперлативи към Антон, който почти не е играл през сезона. Случката, колкото и да е невинна, удря право в оголения нерв.

Още повече, че Антон не е от типа хора, които разчитат само на репутацията си. Братът на Алексей тренира и тренира, треньори идват и си отиват, а той дори не получава най-малък шанс, без да броим двете му минути срещу Ротор Волгоград в турнира за Купата. Контузиите също се намесват и допринасят за неговата невидимост. Срещата със Смородская е най-ниската точка и Антон изглежда на път да отпадне от футболната карта на талантите. Поне докато през началото на 2016-а не бива преотстъпен на естонския Левадия Талин.

Критиците бързат с оценките: „Никой не се връща оттам“, ала едва ли биха могли да бъдат по-далеч от истината. Престоят далеч от дома възпитава ценни умения у младока – той е принуден сам да си готви, да срежда живота си и да натрупа степен на независимост, каквато не би могъл да постигне в Локомотив. Футболният му старт в край Балтийско море не е лек: още в първия си мач за Левадия Антон бележи и бива изгонен. Скоро обаче пратеният уж на заточение офанзивен халф става ключов играч. Приключва престоя си там с 40 мача, 15 гола и 11 асистенции.

А колко точно ще ви учуди, че докато двамата са разделени, Алексей също преживява своята критична точка и едва не напуска Локомотив? Поне през февруари 2017-а това е сред централните теми за руската преса. В края на календарната година договорът му с клуба изтича и преговорите уж се развиват добре, когато в началото на месеца президентът на клуба Иля Геркус публично отсича: „Алексей реши, че иска да напусне Локомотив. Това е негово собствено решение. В момента текат преговори за продажбата му“.

Много бързо идва отговорът на агента на играча Вадим Шипнев. „Преговорите за нов договор стартираха през септември (2016 година – б.р.). Скоро след това получихме предложение за договор, което на 99 процента задоволяваше играча. Алексей беше готов да подпише, но искаше само да намали освобождаващата клауза от 20 милиона на 15 милиона евро, за да подпомогне евентуален свой трансфер в добър европейски клуб“, заявява той. По думите в този момент от Локомотив не просто поискали време за размисъл, а просто спрели да преговарят. На срещите престанал да присъства спортният директор Игор Корнеев, а те се водели само от клубния адвокат. След известно време дошло ревизирано предложение, в което първоначалните условия били заменени от „по-лоши“.

Зенит Санкт Петербург, ФК Краснодар и Рубин Казан са клубовете, които моментално изразяват интерес за покупка. Има единодушие, че Рубин е бил предпочитаната дестинация, където плеймейкърът щял да получава най-малко 3 милиона евро годишна заплата. А споменатото предложение на Локомотив е за 1,2 милиона евро. От финансов аспект продажбата не изглежда чак толкова болезнена за московския клуб, тъй като в клубната каса са щели да постъпят най-малко 7 милиона евро.

Кое накланя везните към оставането? Според болшинството е приближаващият Мондиал 2018, заради който Алексей има нужда да играе редовно. Не е без значение обаче, че напук на всички слухове за напускане талантът се радва на безпрекословната подкрепа на треньорското светило Юри Сьомин. „Миранчук все още играе, защото просто е по-добър от съотборниците си. Надявам се накрая той да остане при нас“, откровен е опитният специалист, назначен в клуба само преди месеци.

И ако тук може да има някакви съмнения по отношение ролята на Сьомин, то по отношение на Антон наставникът има ключово значение. 71-годишният тактик просто не може да пренебрегне качествата на Антон и преди края на сезон 2016/2017 му позволява да запише дебют в руското първенство (почти 4 пълни години след този на брат му). С всеки следващ мач Антон изглежда по-решителен, по-зрял и по-готов за следващата стъпка. Красиво е какво води заедно със себе си братската обич, защото след завръщането на Антон Алексей също играе като прероден. Те имат повече от сюблимен принос за титлата през отминалия сезон – първа за Локомотив след 14-годишно прекъсване: Алексей завършва сезона със 7 гола и 3 асистенции, докато Антон записва срещу името си 4 попадения и 5 асистенции.

Днес и двамата са благодарни за тежкия, но и толкова важен период, в който бяха разделени. „Ние винаги сме били заедно още от раждането си. Чувствам постоянна духовна връзка с брат си и той наистина ми липсва дори да го няма само няколко дни“, откровен е Антон. „Изобщо не съжалявам обаче за престоя си в Естония. Беше много полезно за натрупам регулярна игрова практика и опит. Това ми помогна да се преборя за титулярно място в Локомотив след завръщането си.“

Алексей, разбира се, е съгласен с всяка дума на брат си. „За мен беше наистина трудно да играя и да прогресирам без брат ми. Сега обаче чувствам, че раздялата беше единствено и само за добро. Вече всичко се върна към нормалния ритъм и чувствам, че сме готови за следващото предизвикателство.“

А то си има и име, и цвят – „зелените соколи“ от Саудитска Арабия в мача на откриването на Мондиал 2018. Феновете на Русия нямат много поводи за оптимизъм предвид последните резултати на тима, но с Игор Акинфеев, Александър Головин, Роман Зобнин, Фьодор Смолов и братя Миранчук в отбора разполагат с играчи, които знаят как да се справят въпреки трудните обстоятелства. И защо да не превърнат кампанията на „сборная“ в нещо специално?