Началото на септември се оказа доста тревожно за българския баскетбол. В първия ден от месеца Естония разби на пух и прах надеждите на мъжкия ни национален отбор да се класира предсрочно за Европейското през 2015-а година и така поне частично да измие срама от некласирането за провеждащото се в момента първенство в Словения. На 11-и септември състезателната си кариера официално прекрати един от най-добрите баскетболисти на България Тодор Стойков. В същото време само на няколкостотин километра от нашата страна играят онези, редом до които искаме да се наредим.

Вярно е, че първото от тези събития беше толкова разочароващо, че съзнателно избягвах всякакви коментари по темата. И не става въпрос само за загубата в Талин, която на практика ни спъна на последната крачка към Евробаскет 2015. Случилото се малко преди и след последния мач на националите предизвика много повече съжаление, отколкото разочарование. Просто не се случи нищо, с което да не сме били наясно, така че няма смисъл да се правим на изненадани.

Точно затова нямам никакво намерение да коментирам нечие възпитание или поведение извън терена. Единственото, което има значение е, че с поведението си на терена състезателите от държавния ни тим не успяха да спечелят място за България на най-големия баскетболен форум на Стария континент. Всъщност за тях би трябвало да е по-болезнен фактът, че професионалните им качества не са достатъчни, за да победят конкретен съперник, отколкото критиките към личните им такива, но това е друга история.

Пропуснатото класиране още тази година за Европейското първенство през 2015-а година може и да е провал на този етап, но не е трагедия. Шансът остава за догодина. Трагедия е това, че няма много поводи за оптимизъм. Трагедия е това, че изборът за баскетболисти, които изглеждат готови да носят отговорността в националния тим намалява. За втора поредна година същият този национален отбор не успява да изпълни целите си, а доверието и подкрепата на хората се печелят само с победи. Затова не е изненада, че и двете намаляват.

Далеч съм от мисълта да правя генерални изводи, а и вече стана дума, че проблемите за българския баскетбол са достатъчно добре познати. Веднъж в годината насочваме внимание към националния отбор и сами се опитваме да се убедим, че направеното през останалото време е възможно най-доброто. Да, ама не. И, ако поредните неуспешни квалификации не са достатъчни, за да накарат ръководството на българската федерация да предприеме някакви действия, значи наистина няма смисъл от много приказки. Все пак играчи, треньори, ръководство и медии работят за обща кауза- българският баскетбол да се развива. Не е нужно винаги да защитават една и съща теза, но е хубаво да се изслушват.

Също както е хубаво да се чуят мненията на хора от различни поколения, изказани след отказването на дългогодишния капитан на националния отбор Тодор Стойков. Всички те са категорични, че Стойков оставя следа, която дълго ще се помни, че на терена той бе лидер, какъвто в момента липсва. Каквото е постигнал, е постигнал с характер и умения. Кариерата на Тодор Стойков е пример за днешните играчи. Защото оказва се, да бъдеш фактор в собствения си български отбор, е много по-трудно в днешно време, отколкото си мислят мнозина, които сега правят първите стъпки в кариерата си, насочили поглед към чужбина.

Затова смятам за привилегия това, че като журналист и като обикновен любител на баскетбола имах възможност да гледам Тодор Стойков в някои от най-силните му години като играч. И искрено вярвам, че българският баскетбол само ще спечели, ако успее да задържи личността Тодор Стойков в екипа си.

На фона на драмите у нас, в Словения тече Евробаскет 2013. Първенството започна с впечатляващи резултати и изненади, и по всичко личи, че най-интересното тепърва предстои. Жалкото за нас е, че България едва ли липсва на някой на този шампионат, а и ние отдавна не сме правили нещо, с което да ни запомнят.