След като преди броени дни Ивайло Петев се спаси от потъващия кораб наречен национален отбор по футбол на България, повечето хора интересуващи се все още от този спорт, си задаваме отново поредния въпрос, а именно, ще се промени ли нещо?

Този горещ пост, който всеки уважаващ себе си човек би отказал, отдавна не е мечта. Питам се, след като знаем какви са ни възможностите, защо продължаваме да очакваме нещо да се промени и сменяме наставниците толкова често, изключая Петев, който сам напусна. Защо не дадем време на наставника да работи?

Сега със задачата се зае Петър Хубчев. Вярвам, че това е правилен избор, не само заради това, което постигна с Берое, а заради страстта и характера, които притежава. Националите имат нужда от човек, който е горял в последния футболен пик на страната ни. Както бе за кратко при Любо Пенев.

За мен трябва време, за да се постигнат спортни резултати. Ако сте чели труда “Outliers” („Изключителните“) на Малкълм Гладуел, то тогава сте запознати с теорията за „10 000 часа“. То гласи, че за постигане на успех, е нужно време и постоянство. Ясно е, че когато си селекционер на национален отбор, нямаш 10 000 часа за работа, но нима е достатъчно времето, с което биват дарени хората, които в последните години работиха на този пост? Вижте имената, които се завъртяха начело на „трикольорите“, като за същото време Германия има един и същ наставник от 2006-а година насам. Льов не бе уволнен, след като загуби на два пъти от Испания и един път от Италия по пътя към триумф, а постигна резултат едва през 2014-а година. Сами преценете, колко време му бе нужно, за да вдигне Световната купа в Бразилия.

Вероятно ще кажете, че ние не сме футболна сила като Германия и ще сте прави. Защо тогава толкова се възмущаваме от националния отбор и все търсим причини за слабата игра? Причини колкото искате. Не е виновен само треньорът, че не може да вдъхне кураж и настроение в играчите си. Истината е, че липсва класа. Сега е времето да си го кажем, няма класа по ред причини. Футболът не е печеливш бизнес у нас, държавата отдавна не застава зад него, а да издържаш футболен клуб е невъзможно. Добрият пример за правилен мениджмънт е Лудогорец, но и там, за да видим класни български играчи, ще трябват повече от 10 000 часа, защото сега българите в тима се броят на пръстите на едната ръка. Пътят е поет, но ще можем да говорим за резултатите след години, ако школата заработи. За съжаление, единствено тимът от Разград върви нагоре, а междувременно всичко друго се срутва под натиска на времето. Школите не работят правилно, а списъкът с причини, определено не е кратък. Дали заради липса на специалисти, дали заради други фактори, които пречат на младите таланти. Стадиони като този на Септември са се превърнали в гробища на последните славни български футболни дни. Същото това място, от което са тръгнали не един и двама големи футболисти.

Друга тема са играчите в състава. Всеки треньор си има виждания, но е факт, че някои имена се подминават за сметка на други. За мен остава загадка защо играч като Мартин Камбуров има едва 140 минути с националната фланелка, при положение, че вече е в Топ 5 на голмайсторите на А група. Голмайсторът имаше нещастието да остане в сянката на Бербатов и нямаше как да бъде в състава в най-добрите си години. Не казвам, че на 35 години трябва непременно трябва да е сред фаворитите, но може поне да попадне в групата. Неведнъж сме чували, че трябва подмладяване в редиците, но хората, които играха за сметка на Камбуров, не са много по-млади. За пример ще дам Рангелов, който е на 33 години, но игра. Божинов /30 години/ не отпадна от състава, когато не бе във форма, а сега когато започна да напомня за себе си, е извън групата. Да вземем за пример нападателите за квалификациите преди Евро 2016 във Франция. 7 попадения, като няма играч вкарал повече от 2 гола, а средната им възраст приближава 30 години. За какво подмладяване говорим?

В крайна сметка, поне хората, които носят отговорност за футбола у нас, постъпиха мъжки, анализирайки реално как стоят нещата. Ние нямаме шанс да се класираме и не трябва да имаме големи очаквания. От момчетата се иска просто да оставят сърцата си на терена. Да видим огън и жажда за успех в очите им, а тогава ще има надежда.

Да се надяваме, че споменът от славното минало в лицето на Петър Хубчев ще бъде превърнат в едно наистина добро ново начало.