Случва ли се нещо ново в българския баскетбол? Въпрос, който изниква в съзнанието на всеки, който поне малко се интересува от този спорт, след завършилото преди няколко дни тазгодишно издание на турнира за Купата на България. И въпреки, че привидно всичко си остава същото, отговорът е – да.

Носителят на трофея е добре познат, но в общата картинка се намесват някои факти, различни от крайното класиране. Факти, които никак не са незначителни. Шампионът ЛукОйл Академик спечели поредна Купа на България. Левски пак е втори. До тук нищо ново. За финалния двубой се изговори и изписа толкова много, че едва ли има някой неразбрал какво, как и защо се случи. Класата и опитът на „студентите” си остават достатъчни, за да пречупят претендента, ако „сините” направят грешна стъпка. Още повече, когато на шампионът му пари под краката. Все пак развоят на мача до средата на третата четвърт е достатъчна аларма за ЛукОйл, че не трябва да подценява Левски нито за момент, а за вицешампионите остава да намерят начин как да овладеят по-големия потенциал на „студентите” в решителните срещи. Защото както се видя и във финала, каквито и да са плановете на треньорите, накрая всичко опира до възможностите на играчите на терена.

Различното във Варна бе, че треньорите сами изразиха съмнение в удачността на формата на турнира. Финалната осмица може и да изглежда привлекателен вариант за мнозина, но на практика се явява леко безсмислена. Ако целта е да се даде шанс на повече отбори да се набъркат в сметките, то четвъртфиналите биха могли да се играят в един мач и при домакинско предимство на по-ниско класирания. Но това е само идея. А има достатъчно варианти, за да не изглежда абсурдно Финална осмица на турнир, в който имат право да участват само отборите от Националната лига, които и без това не са много, единият е младежкият национален тим, който всъщност не участва, а друг се отказва поради безпаричие. А и не е тайна, че опитите да се угоди на всички, често завършват с повече недоволни. Друг въпрос е защо, ако се търси масовост, отборите от А група нямат право да участват. Та нали смисълът на турнира за Купата на една държава е не само отборите от висшата дивизия да имат шанс да се борят за трофея.

Най-голямата въпросителна е за кой всъщност е логично да се играят четири мача в един ден в една и съща зала в работен ден? И колко обикновени зрителии, извън хора от баскетболните среди, журналисти и служители във федерацията са способни да изгледат на живо тези четири двубоя един след друг, пък били те суперинтересни. За телевизионната аудитория положението е същото. Не, че има телевизия, която би включила в програмата си четири баскетболни мача от България последователно в рамките на няколко часа. Обяснения защо се получи така във Варна може и да има, но е факт, че за поредна година този експеримент с издържливостта на феновете продължава. Някои ще кажат, че отборите си имат различна публика. Може и така да е, само че тази публика е достатъчно малко, за да се разчита на хора, които пътуват през половин България да напълнят Двореца на културата и спорта. Още повече, че после на същите тези хора им се налага да си тръгнат същия ден, както се случва с отборите, които отпадат на четвъртфиналите.

А като стана дума за публиката, тук е онова толкова важно различно нещо и всъщност толкова познато. Посещаемостта по време на мачовете от турнира за Купата на България в зала „Конгресна” във Варна показаха, че публиката може и да не намалява толкова фрапантно, но определено намалява прогресивно и намалява от години. Да, и за това си има обяснения, но те с нищо не помагат да се промени ситуацията. Отливът на феновете от българския баскетбол е проблем, с който е време отговорните фактори да се заемат по-сериозно. Ясно е, че времената са различни, че баскетболът ни не е на топ ниво, че залите ни не са перфектни, но това са оправдания, които не водят до никъде.

Притеснителното е, че федерация и клубове сякаш не влагат достатъчно усилия в това да привлекат феновете с различни подходи или поне не дават достатъчно гласност на опитите си, ако има такива. Наистина повечето сякаш са заети най-вече с това да оцелеят, но в един момент това няма да е достатъчно. „Ако има причина феновете да не пълнят залите, то тя е в нас”, каза преди дни националният треньор Тити Папазов и е абсолютно прав. Крайно време е всички да разберат, че баскетболът, както всеки друг спорт не може без публика. И няма никакво значение колко титли и купи ще спечелиш, ако това ти постижение го видят петдесетина човека, които от горе на всичко познаваш поименно.

Още нещо различно от последните дни пак е свързано с ръководния орган на българския баскетбол. В известна степен е разбираемо решението на федерацията да не връчва медали на призьорите в турнира за Купата на България. Хората си имат своите доводи. Разбира се, че самата Купа е най-важна. Но, ако си решил нещо подобно, първо го обявяваш пред медиите, обосноваваш решението си и поне запознаваш предварително участниците във въпросната надпревара с това нововъведение. И така се измъкваш от конфузната ситуация. Така де, в Италия може и да не дават медали, ама в България дават (или поне даваха) на класиралите се на първите три места. Защото журналистите може и да са големи досадници понякога, но могат да са доста полезни поне в комуникацията с феновете.