Съвместна публикация на 7 дни спорт и Gong.bg

На първи октомври, малко преди обяд Гражданска защита след предварително уведомяване на населението изпробва новите национални сигнали за тревога. Почти всички големи градове в страната бяха огласени от усъвършенстваните сирени. Който разбрал - разбрал, който не - сигурно леко се е постреснал въпреки съпътстващия глас, че всичко това са тестове. Няколко часа по-късно в София и в Рим също пуснаха пробно сирени. Този път това бяха футболните сирени, сигнализиращи за драстичното изоставане на родния клубен футбол от европейските стандарти. Ако някои са разбрали посланието - добре, ако ли не, следващия път направо ще започне футболната бомбардировка върху главите им.

Всъщност коректно би било да разграничим моментната ситуация в двата ни гранда. Но общият показател, който свързваше Левски и ЦСКА миналия четвъртък, бе рутината. Тази характерна особеност на поведението бе нишката преминала от Герена до "Олимпико". Рутината, с която в синия лагер вече приемат загубите и рутината, с която Рома надви ЦСКА. Статистиците се умориха да изреждат примери за резултатите, които записва Левски от месец-два. Но когато на 1 октомври 2009 година си записал най-голямата домакинска загуба в европейските клубни турнири в цялата си история, а го приемаш като нещо напълно нормално - то дори вече и воят на сирените явно не помага.

От 1965 година насам Левски е домакинствал на Бенфика, Милан, Аякс, Барселона, Реал Мадрид, Ювентус, Челси и много други далеч по-големи и стойностни тимове от Лацио. Но никога не е губил така безславно. Но в изказванията след мача, както и в поведението на част от сините фенове, не личеше никаква тревога от това. Аз съм бил на стадиона по време на две коренно различни, но еднакво емблематични "вечни дербита" - боя на Левски със 7:1, и победата на ЦСКА с 5:0. Това, че съм фен на един от двата отбора, означаваше, че и в двата случая часове и дни след мачовете съм се чувствал странно, различно, тъжен единия път, щастлив другия път. Защото тези резултати са били и все още остават исторически като цифрово изражение. Да те бият като "маче у дирек" а да се държиш все едно това е най-нормалното нещо на света, значи границата, след която тотално губиш своята историческа ценностна система и традиции, е станала по-тънка от косъм. За България Левски е безспорен гранд. На терена е нормално да имаш по-дълга негативна серия, най-малкото ЦСКА на два пъти в последните няколко години го изживя - при Йешич и в края на тази пролет. Но последния месец извън терена Левски определено не се държи като гранд. Всички ресурси са впрегнати, за да бъдем убедени, че нищо кой знае какво не се е случило. И че "гадните чорбари", с тяхната завера около четиримата футболисти, са кажи-речи единствената причина за общо седемте загуби от началото на сезона.

Левски превърна понятието “загуба” в рутина!
Подобни настроения на Герена само могат да удължат превъзходството на ЦСКА в класирането. На "А" група единствено. Защо в четвъртък се видя, че проблемите у вечния съперник, които често са действали на принципа на скачените съдове, не можеше да повдигнат нищо в играта на червените. Нито качеството, нито духа, нито самочувствието. Поне не в този мач. В някой следващ може би. Въпреки изразеното задоволство от страна на Любослав Пенев след двубоя в Рим, неговите футболисти бяха попаднали в капана на рутината. Тази, с която аристократично Рома ги нашляпа за няколко минутки и после безлично дочака края на срещата.

Мачът в Рим бе от най-болезнените
Отиваш с настроение, феновете имат свръхочаквания, след като дни наред те срещат с въпроса: "Бием ли Рома?". В крайна сметка заварваш едно тотално пренебрежение от страна на местната публика, която не те брои за жив и е отишла на стадиона само за да отбие номера. Или да избяга за три-четири часа от жената. Напъваш се колкото можеш, докато не дойде часът на истината. Пляс-пляс и готово! Лек път! Така преди години ЦСКА след еуфорията си от отстраняването на силния Шахтьор (Донецк) пристана на "Сан Сиро", където по абсолютно идентичен начин мечтата приключи. Нека само си спомним най-пресния пример. Гостуването на националния ни тим пак в Италия преди по-малко от месец. Били сме дни преди това последния официален член на УЕФА, но това не може да спре ентусиазма, с който тръгваме да покоряваме Торино и скуадра адзура. Какво се случва обаче?
Уно-дуе, дрън-дрън - както би се изразил наставникът на Мамелъди Съндаунс. Тази цялата рутина, с която "Те" го правят, е способна да те смаже.

Да ти бъде натрит толкова навътре носът че дълго време да не може да щръкне обратно. Всъщност може би по същия начин са се чувствали десетките по-слабички отбори, които години наред са стъпвали с плах поглед в очите на Армията и на Герена и след час и половина игра са си тръгвали без изобщо да разберат какво им се е случило. И единственото, което са знаели, е, че победителите дори не са се натягали докрай. Защото са в съвсем различна категория.

При ЦСКА на 1 октомври сирените наистина бяха с тестов характер. Целта беше да бъде поизчистена като ненужен прах понатрупаната излишна еуфория. И да се прецени и види какво и как не се получава, когато играеш срещу ФК "Рутина". При Левски обаче звукът на тревожните сирени се превърна в звука на ежедневието. Ясно е, че рано или късно ще дойдат победите и щастливите мигове, но този звук дълго време ще стряска. Защото никой не обърна внимание, когато течаха пробите.