Германия спечели.

Аржентина загуби.

Четири думи и две точки обобщават идеално случилото в неделя срещу понеделник.

Всъщност първото изречение е излишно.

„Гаучосите“ сами пропаднаха на „Маракана“. Да, сега всички въздишат по уж синхронизирания до милиметър стил на германците. Истината е обаче, че в него имаше пробойни. Игуаин получи неочакван подарък след двадесетина минути игра, излезе сам срещу Нойер и пропусна… Излизе срещу същият този Нойер, който по-късно щеше да му отнесе главата с грацията на средновековен варварин. Логичното решение – дузпа и червен картон – отвеждаше мача в съвсем друго измерение. Само дето кокетният Никола Рицоли реши, че главоболията около прическата му стигат. Да не забравя и необичайния пропуск на Лео Меси по диагонала, преди в продълженията резервата Родриго Паласио да заболее от паркинсон в решителния миг. Между всички тези ситуации немците се добраха до една греда на Хьоведес, преди Гьотце да ги катапултира към трофея в продълженията.

Аржентина загуби почти без чужда помощ.

И така трябваше.

Защото с компромиси световен шампион не се става. И един белокос човек край тъчлинията може би най-накрая си даде сметка за това. Пък и да не е – все тая. Така или иначе времето му изтече. Въпреки позитивната реакция на феновете, въпреки достигнатия финал след почти четвърт век очакване, въпреки едва 6-те загуби в 42 мача. На юг от Рио де ла Плата трябва да бъдат честни пред себе си.

Алехандро Сабея изобщо не се вписа в духа на Мондиал 2014 – един турнир, в който ако голямата звезда нямаше ден, на преден план излизаше отбора. Ако пък и той не бе на ниво, тогава идваше ред на треньора. Ван Гаал и неговата Холандия са примерът, който с основание се натрапва. Не бива да се забравят Мексико на Мигел Ерера, Колумбия на Хосе Пекерман, Коста Рика на Хорхе Луис Пинто, Чили на Хорхе Сампаоли… В даден етап почти всеки от наставниците получи шанс да демонстрира решаващото си влияние върху своя тим. Видяхме го и при новите шампиони – Йоги Льов прибегна до Клозе след неубедителния старт на Гьотце, за да грабне титлата благодарение на „фалшивата деветка“ от Байерн. Позицията на Филип Лам пък се смени по средата на пътя, не и без престорен инат ей така за шоуто.

Насладихме се Световно, което прокламираше тактическия риск, където истинските капитани не носеха лента на терена, а костюми (или анцузи) край тъчлинията. На този фон Сабея изглежда, меко казано, бледен. Аржентинският спец изкара кампанията така, както и я започна – като една безгласна буква.

Няма да е пресилено да се твърди, че провалът беше предначертан за „гаучосите“. За техен късмет той дойде в 7-ия мач, където само звучен разгром би го превърнал в същински срам. Има ли смисъл да се обяснява как щяха да стоят нещата, ако сега обсъждахме отпадане в някой измежду по-ранните етапи? Тези сценарии съвсем не бяха невероятни предвид петте прегрешения на Сабея преди и по време на турнира.

Първото без съмнение си пролича още при определянето на групата от 23-ма играчи. Там натискът върху Сабея произтичаше главно от мисията да се угоди на голямата звезда Лео Меси. Федерацията негласно подкрепи инициативата в името на запазването добрия климат в съблекалнята. Общо взето се търсеха повече играчи, които да са в сърдечни взаимоотношения с големия капитан, отколкото да се заложи на намиращите се в топ форма. Именно заради гигантския авторитет на Бълхата процесът на подбор премина сравнително безропотно и остави зад борда футболисти като Карлос Тевес, Евер Банега и Николас Гайтан. И ако за вторите двама биха могли да се скалъпят рехави спортно-технически мотиви, то в случая на Карлитос нещата опряха до официални разяснения на федерацията. Да пренебрегнеш футболист с над 20 гола в Серия А при положение, че преследваш титлата, изглежда лудост. Нормално е нападател с хъса на Тевес да напира за титулярното място, но на Сабея му бе подшушнато да избере по-лесния път и да си спести битката на характери. Банега от своя страна пострада заради честите треньорски рокади във Валенсия, но предприе смело решение и изкара под наем втория полусезон под наем в Нюелс Олд Бойс. А само допреди година той минаваше за плеймейкър, заради който редица грандове си вадеха очите. Със сигурност техничарят щеше да бъде много по-полезен в съзидателен план от смачкания Фернандо Гаго или туристчето Аугусто Фернандес, който дори няма и една игрова секунда в Бразилия. Колкото до Гайтан – постигнал исторически требъл с Бенфика – нещата не стоят по-различно. Едва ли може да се твърди, че един Рики Алварес, който редовно скъсва нервите на феновете на Интер с нежеланието си да научи просто действие като паса, го превъзхожда с каквото и да било.    

От избора на единици произтече и втората издънка – изборът на тактика. Естествено, тя също бе в услуга на Меси. Целта на схемата с трима в атака бе да осигури максимална свобода на лидера. Това обаче едва ли е било кой знае каква изненада дори за скромния тим на Иран, който бе на секунди от това да хване равенство срещу бъдещия финалист. И малкото креативни играчи в състава като Анхел Ди Мария и Серхио Агуеро безброй пъти изглеждаха сковани в желанието си да се съобразяват с Меси. Вместо да вземе позитивните страни от играта на Барселона, когато в най-силните години головата потентност на Лео се използваше до дупка, Сабея копира дефектите от ерата „пост-Гуардиола“. В резултат елементите, които трябваше да предоставят повече опции – активната игра на крайните бранители, включванията на халфовете от втора линия, го правеха, но в полза на противника.

В груповата фаза Меси все пак покри донякъде недоимъците с 4 попадения, но в елиминациите головете му секнаха. Това беше моментът, в който Сабея можеше да блесне с решение, което снеме тежестта от „десетката“ и да промени облика на състава. Наставникът не го стори, а се остави по течението с надеждата, че Меси бързо ще се върне в релси. Така твърде много пъти южноамериканците се пускаха по ръба на бръснача – питайте Швейцария, Белгия и Холандия – и логично накрая се проля кръв.

Третият недостатък до голяма степен е следствие от предните два – работата със смените. За всеки треньор те са ценен ресурс както за поддържането на енергията и темпото в действията на терена, така и като шанс за тактически рокади. Не е срамно да си признаеш, че си сбъркал при избора на титуляри. Особено на Мондиал 2014, където играчите, влезнали от пейката, счупиха всякакви голови рекорди. Аржентина обаче нямаше никакъв принос към колективното постижение. Причината? Сабея се ограничаваше до това да прави равностойни смени – защитник за защитник, крило за крило, халф за халф и т.н. Тоталната липса на авантюризъм предопредели и никак не атрактивния стил на игра, който се поразчупи чак във финала. Там пък селекционерът на „гаучосите“ се отчете с „гениалния“ ход да смени на почивката Есекиел Лавеци със Серхио Агуеро, който от групите насам бе играл само няколко минути в полуфинала срещу Холандия. Представянето на крилото от ПСЖ преди почивката съвсем не предполагаше подобно решение, след като заедно с Меси на няколко пъти спипаха в крачка тромавата немска отбрана.

Четвъртото провинение беше историята с глобата от ФИФА заради пресконференциите преди част от мачовете. Аржентинците на четири пъти не спазиха изискването на брифингите освен Сабея да присъства поне един от футболистите, за което бяха санкционирани със символична сума. Мотивите за подобно поведение са ясни – треньорът се опитва да опази играчите от външно влияние и „геройски“ поема напрежението върху себе си. Неслучайно въпросните рецидиви се случиха преди мача с Нигерия от група F, който даде възможността двете страни да извъртят взаимно изгодно равенство. Оттам нататък играчи нямаше на пресконференциите преди осмина-, четвърт- и полуфинала. Нито един друг тим не си позволи подобно поведение, с изключение на Алжир, където селекциоренът Вахид Халилходжич бе крайно разочарован от отпадането срещу Германия и не се яви, но на срещата с медиите СЛЕД мача. С действията си Сабея не само че не постигна търсения резултат, но даде алармен сигнал към своите опоненти колко голямо в действителност е напрежението в отбора.

Петият грях на селекционера може да стори дребнав на част от читателите, но специалистът нито веднъж не се „сби“ в името на отбора си. Със сигурност в завързаните мачове е хубаво от треньора да лъха спокойствие, независимо от класата и опита на футболистите. Не по-малко важно е и друго – да се поддържа искрата в играта, да се покаже страстта, пламът. Льов направо се изпокара с медиите у дома след осминафинала с Алжир заради Лам и потокът от критики. Не по-малко имаше и към Аржентина заради икономичното преодоляване на всеки от етапите до финала. Сабея предпочиташе да отклонява вниманието с по-незначителни теми от типа на „ама как ще ви кажа състава ден преди мача“. По-обраните му реакции отново трябваше да подкрепят впечатлението, че в лагера цари спокойствие, ала по-скоро имаха обратен ефект и не предоставиха какъвто и да е щит за играчите. Дори Луиш Фелипе Сколари с цялата си наглост се оказа по-хитър след катастрофите с 1:7 от Германия и 0:3 от Холандия – отказът му да подаде оставка изтика отбора извън прицела на отровните оценки.

Аржентина наистина загуби в неделя.

С този треньор обаче нямаше и как да спечели. И целият късмет на света нямаше да стигне за това.