Всъщност, няма такова време в българския език. В българския баскетбол обаче има. И се видя ясно, и събрано накуп в турнира за Купата на България. Лукойл Академик спечели трофея, но не за това ще стане дума сега. Позитивите за „студентите” ще си ги пресмятат в клуба, а за баскетболна България по-важното бе, че видя момчетата, на които ще чака в следващите поне пет години да бъдат бъдещето на този спорт.

Само че, Божидар Аврамов, Николай Върбанов, Иван Лилов, Павел Иванов, Павел Маринов, Мартин Дурчев, Христо Захариев, а и други, неспоменати тук, показаха, че вече не са бъдещето на българския баскетбол. Защото просто са неговото настояще. Време бе при тях нещата да започнат да се случват, тук и сега, за да можем да разчитаме, че ще се случат и тогава, през септември, когато е Европейското първенство в Литва.

Сега обаче вече няма да има и място за оправдания, защото видяхме, какво всъщност могат момчетата, на които ще разчитаме. Отговорността ще падне върху тях, и всички ще искат отново да ги видят в същата светлина – и то не като момчета, а като мъже.

Всеки един от изброените стъпи на педалите, когато видя отбора си в труден момент. Божидар избухна в най-точния миг, за да донесе жадуваната Купа, Иван започна да вкарва точно когато бе нужно, за да донесе медалите за Рилецо, Ники, Павел и Мартин направиха фантастичен четвъртфинал за Ямбол, а сълзите на Павел Иванов след загубения финал говореха повече от думите. Че тези момчета вече са мъже, и освен, че имат качествата да играят баскетбол, имат и нужното сърце, да го играят както трябва, така, че да запалят всички около себе си!

Изброих няколко имена, а имаше и още, които не успяхме да видим достатъчно, за да се зарадваме, но във Варна и Ботевград също има какво да ни дадат, на нас, баскетболните фенове, и на цяла България. И както миналата година си говорехме повече за смелостта на Черно море да играе с юноши, и сега пак си говорим за българските баскетболисти. Какъв по-добър атестат, че само един чужденец успя да се намеси в похвалите след финала...

С всичко това за младите, нека да покажем нещо и на по-опитните: Всички млади имат нужда от своя водач, от някой, който да ги потупа по рамото, когато трябва, и да ги потупа зад врата, пак когато трябва.

Стига толкова хвалби. Ако се държат здраво стъпили на земята, нашите пораснали момчета са готови да ни носят напред, и въпреки че често шансовете ни се поставят под въпрос, съм много сигурна – след този турнир за Купата на България – надеждите ни се качиха с няколко стъпала нагоре. Това е, българският баскетбол в съвсем настояще време.