В навечерието на Евро 2017 по волейбол в предаването „Код спорт“ по ТВ+ гостува едно от най-големите ни имена в този спорт – Найден Найденов. От 30 години е в голямата игра във волейбола – най-успешният ни колективен спорт. Изявява се с успех в националния тим, в Левски, в „меката“ на волейбола – италианската Серия А. Играе десет години в представителния отбор на България, участва на две олимпиади, на три световни и на седем европейски първенства. Винаги е постоянен в изявите си и става капитан на националния отбор. Като треньор извежда България до четвъртото място на олимпийските игри в Лондон през 2012 година.

- Найдене, наскоро празнува 50-годишен юбилей, като 40 от тях са във волейбола. Горе-долу такава е равносметката, нали?
- Да, нещо такова се получава. Дълги години бях на игрището, тъй като играх до 41. Вече извън него е друго.

- Има една любопитна случка от Олимпийските игри в Лондон. След една от блестящите ни победи над Германия или Италия тогавашният държавен глава Росен Плевнелиев беше в микс зоната, заедно с Любо Ганев и Стефка Костадинова. Заради президента си говорехме "на вие", но изведнъж се появи ти и еуфорично каза: „Тигре, спечелихме!“ Започнаха прегръдки и целувки, падна всякакъв протокол. Спомняш ли си този момент?
- Много добре си го спомням, защото тези моменти не се забравят. Пожелавам на всеки треньор да ги изпита. В такава ситуация се губи всякаква дистанция. Тогава на преден план излиза онова, което ти идва отвътре. Заради радостта се губи дори протоколът.

- Ще има ли повод нашият отбор да се прегръща на Европейското първенство, което започва следващата седмица?
- Винаги съм бил оптимист. Дали има или няма някакви проблеми, аз мисля, че този отбор има силите да се пребори. Доста комплектован тим със завръщането на опитния разпределител Георги Братоев, с уникалната игра, която показват центровете Ники Николов и Виктор Йосифов, също и Цецо Соколов, ако е в добро състояние. Отборът е на много високо ниво. Има силно либеро, с три или четири четворки, които винаги могат да бъдат комбинирани в игра. Отборът е доста сериозен. Надявам се да направим нещо забележително.

- Беше старши треньор и помощник в щаба. Можеш да ни кажеш защо Пламен Константинов казва, че винаги в българския отбор все нещо се дели?
- Винаги е било така, но е важен подходът към състезателите. Говоря от мое име как виждам нещата. Много години съм бил там – и като състезател, и като треньор. Седем години бях помощник, а след това и старши треньор на националния отбор. Познавам много добре състезателите. Да, винаги е имало някакви дребни конфликти, но е важно как треньорът ще подходи и как ще обедини този отбор. Ще се върна на футбола. През 1994 г. имаше дрязги, но треньорът успя да обедини отбора. Искам да подчертая, че и преди олимпийските игри, отборът беше разбит, имаше този насам – онзи натам, но успяхме да го обединим. Според мен всичко зависи от треньора – как ще успее да накара състезателите да играят на 100 %. Това е най-важното, защото за мен подготовка всеки треньор може да проведе. Но тънкостта на големия треньор е да обедини този отбор, да му даде спокойствие и увереност, че може да побеждава. Така резултатите ще дойдат.

- През 2015 г. станахме четвърти тук на Европейското. Публиката беше еуфорична, имаше настроение. За теб какво беше – успех или пропуснат шанс за нещо голямо?
- За мен беше пропуснат шанс за нещо голямо. Мачът с Франция беше спечелен. Няма да влизам в конкретни детайли, но се допуснаха грешки, които доведоха до загуба. А този мач беше спечелен и това със сигурност ни гарантираше европейска титла на това първенство.

- Прави ли са италианците като казват, че България може да победи на волейбол всеки, но няма класа и характер да изкара на шеста скорост цяло едно първенство?
- Мисля, че не са прави италианците. Не един път отборът е показал, че може да държи и то в много тежки моменти. Да, може би има нотка, че нещо се губи в последния момент на големи първенства, но не мога да кажа, че българският отбор не може да удържи докрай. Не може да кажем, че не сме ставали трети на Европейско и трети на световно. Да, наистина с четвъртите места сме напред с материала.

- А ти как се отнасяш към италианците? Беше там в пика на волейбола през 90-те години и игра в Асти, в Кастело, в римския Лацио.
- Италианците дадоха много на волейбола. Нищо, че се говори, че ние сме ги учили някога на волейбол, те напреднаха доста. Не е тайна, че в последните 20 години те са един от водещите отбори в света. Създадоха и статистиката, която в последствие навлезе в абсолютно всички отбори. Години наред първенството им беше най-силното в света. Инвестираха се много пари във волейбола. В това отношение мога да кажа, че са дали най-много на този спорт.

- А какво ще кажеш за треньорската им школа? Като състезател видя местните специалисти, сега се сблъска с тях и като старши треньор. На Олимпиадата в Лондон имаш победа и загуба срещу „скуадрата“.
- Няма спор, че имат много добри специалисти. Моят учител е Силвано Пранди. За мен това е човекът, който промени българския волейбол за две години. Трябва да има голямо уважение към него в България. Но искам да подчертая, че малко омаловажаваме българските треньори. За мен има страшно много добри родни специалисти.  Но всеки коментира и гледа да бъде отгоре. Не можем да отидем напред и да се поддържаме като италианците, които правят невероятна реклама. Да, има много добри треньори сред италианците, но има и много добри при българите. Но ние не се подкрепяме и оттам губим цялата реклама.

- На 23 години замина за Италия в най-силния период на местното първенство. С какво се сблъска? Какво ти хареса най-много? Доволен ли си от времето, прекарано там?
- Доволен съм. В тези години на всеки беше мечта да отиде да играе в Италия. Масово всички добри играчи отиваха там. За мен беше голяма радост, защото наистина тогава първенството беше на супер високо ниво. Можеше да видиш всякакви играчи и треньори, да се научиш на много неща. Да видиш манталитета, който се налагаше, за да израстваш. За мен беше много силно като емоция и като развитие.

- Най-хубавият ти момент в Италия?
- Не мога да посоча определен момент. За мен беше удоволствие да играя. Просто обичах Италия.

- Имаше ли сблъсъци с другите българи? Засичали ли сте се на терена?
- Да, с Боре Кьосев съм се засичал. Тогава и Ники Желязков беше в Италия. След това дойде Мартин Стоев. Димо Тонев вече беше там. Естествено - Любо Ганев.

- Не трябва да пропускаме и началото. От пазарджишката школа идваш в Левски едва 16-годишен. „Сините“ обявиха, че са взели необработен диамант, който ще шлифоват и ще продадат в чужбина. Така и стана. Какво си спомняш от този период?
- Това също беше много важен момент за мен, защото можеше само да мечтаев да те искат в Левски на 16 години. Всички големи волейболисти играеха в Левски и ЦСКА. Сблъсках се с невероятни играчи. За мен беше удоволствие да играя с тях – Митко Тодоров, Владимир Чернишов – човекът, който ме учеше на волейбол. И сега мога да кажа, че е един от най-добрите като техника - нищо, че е било преди 30 години. Обяснявам на младите, с които работя, че когато отидох в Левски и някой от тези играчи, до един национали, ми кажеше нещо, се опитвах по всякакъв начин да го запаметя. По цяла нощ мислех как трябва да го направя. Голяма чест е на 16 години да седнат да ти обясняват играчи от световно ниво. Няма значение дали те считат за най-големия талант, важното е ти как го възприемаш. Беше много емоционално. Там научих много от нещата с тези играчи.

- Ти си първият български легионер в Иран, където след футбола и борбата започнаха да признават и волейбола за спорт.
- Бях впечатлен от цялата обстановка там. В началото, когато заминах, малко бях резервиран какъв ще е животът. Бях за три месеца през втория полусезон. Имаше какво да се желае още като организация, но като отношение и уважение бях впечатлен. Там волейболът е на голяма почит.

- Много се издигна този спорт. Едва ли не сега могат да бият всеки.
- Могат, да. Много се инвестира. Минаха много чужденци и то от много високо ниво. Просто дават много, за да може волейболът да се развива. След борбата, на второ място е волейболът.

- В Гърция игра два сезона в Арис и по един в Орестиада и в Ираклис. В края на 90-те години „елините“ хвърлиха много пари във волейбола, но не достигнаха нивото на баскетбола. Защо?
- За тях баскетболът е всичко. Всеки иска да играе баскетбол. Имаха личности като Галис, които доста сериозно раздвижиха баскетбола там. Вкараха се американци, невероятно се вдигна нивото. Може да се каже, че за тях това стана национален спорт. Затова е нормално да има по-голямо развитие и по-голям интерес. Но през 90-те волейболът също беше на много високо ниво и доста сериозно се гледаше на него. Купуваха се и кубинци, и американци, и българи. Най-добрите минаха оттам в тези години – 1993-1994 до 2000 г. За съжаление после финансите свършиха. Но имаше много силни години. Олимпиакос и Панатинайкос се класираха за финали на Шампионска лига.

- Самият факт, че ти, Димо Тонев, Любо Ганев и Ники Желязков играхте там, говори достатъчно.
- Да, също и Пламен Константинов. За съжаление мога да кажа, че в Гърция ни беше най-добре на българите, защото ни беше много близко.

- Имаш финал в Шампионска лига с екзотичен тим – Младост (Загреб). Как хърватите стигнаха до това ниво?
- Колкото и да е учудващо, имаше един период от три-четири години, които бяха много силни за Младост (Загреб). Купиха доста сериозни играчи, имаше сериозен спонсор. Може би много хора се учудват като кажеш Младост (Загреб), но там се инвестираха много пари. Имаше много сериозна организация. Беше по-добра дори от Италия. Всичко беше на супер високо ниво. Състезателите нямаше за какво да мислят, освен за волейбол. Всичко друго беше като машина. Това беше най-хубавата и най-силната година като организация и като постижения. В отбора имаше двама американци. Много силна година и лично за мен в този клуб.

- В новия век беше нещо като мисионер във волейбола. Игра в Монтана, Добруджа, Нефтохимик, Марек (Дупница) – все отбори, които са центрове на родния волейбол. Как се чувстваше по време на този рейд?
- Малко го възприемах на майтап. За мен беше нещо различно. Играх три месеца, после се провалиха нещата, отидох в Добрич – също нещо ново. Най-важното е, че на всички тези клубове им помогнах страшно много, защото бяха в тежки моменти. Бяха прекрасни години, в които играех спокойно и освободено. Малко го възприемах като някаква сензация, че отивам от един град в друг. Правих си го като развлечение, но беше интересно да видя как се развиват. Прибрах се от чужбина и бях една година в Левски, след това и в останалите отбори. Наблюдавах как се развиват нещата в тези градове, които все пак са центрове на волейбола. Радвах се, че хората са доволни, че съм там и им помагах в много тежки моменти. За мен беше удоволствие.

- После съдбата реши друго – осем години в Дупница като треньор.
- Първо бях две години в Нефтохимик, който след това стана Лукойл. След това вече отидох в Марек, където бях 12-13 години – първо като състезател, защото играх до 41, после осем години като треньор, като имам четири титли.

- А от новия сезон си начело на Нефтохимик. Ще работиш с фигура като Теодор Салпаров, който ще бъде спортен директор. Имате мощна компания зад гърба си в лицето на Лукойл. Да очакваме ли удар в Европа?
- Мога да коментирам това като мине време. Естествено, че тръгваме с тези амбиции, затова и правим силен отбор. Като първа година, ако не успеем да пробием в Шампионска лига, евентуално ще се продължи да се играе за другата купа. Но ще играем до последно. Един отбор трудно се изгражда за месец и половина, но имаме доста сериозни състезатели като единици. Ако успеем по-бързо да влезем в ритъм и да създадем синхрон, защо пък не… Това е целта.

- Да отделим и малко внимание на олимпиадата в Лондон. Тогава ти, в името на отбора, допусна Камило Плачи на почивките да казва статистиката, а можеше за 5-10 секунди да я каже на теб и ти да я предаваш. Но чуждопоклонничеството по нашите земи е отдавна и се изтълкува по друг начин. Ти водеше отбора, правеше смените, а накрая се изтълкува, че едва ли не Камило Плачи с тези указания е помогнал българският отбор да се вдигне. Знаем, че ти и Любо Ганев направихте като юмрук този отбор, който реално беше разбит от конфликти преди олимпиадата. Сега съжаляваш ли, че постъпи така?
- Предвид стеклата се ситуация, съжалявам. Направих го с една цел и съм го казвал много пъти. Може би съм гледал малко по-напред в нещата от специалистите, които ме обвиниха. Още след олимпиадата, когато станаха тези проблеми и започнаха да се коментират, аз им казах: „Вижте, аз може би съм вкарал нова система. Защо трябва като всички да ходя да взимам информация от него? Това беше най-лесното. Въпросът е нещата да вървят и по-бързо да се предава тази информация. Защо трябва да ходя да я взимам, като може той да каже две думи, защото той вижда нещата по-бързо, има цялата информация какво се случва в момента. Защо трябва да си я прехвърляме? Защо да не каже и той две приказки? Аз вкарах една нова система, която работеше. Сега съжалявам, защото излезе така, че едва ли не той е говорил. Но това ми беше най-лесното – да си взема от него информация и да им я предам. Никакъв проблем. Но „специалистите“ не могат да разберат, че това беше един прекрасен начин, който аз си го измислих, за да може по-бързо да стават нещата.

- Дано сега да те чуят. За съжаление тогава се развалиха нещата.
- Развалиха се нещата. Не ме интересува кой го е чувал и кой не го е чувал. Важно е аз как го чувствам. Лаиците започнаха да говорят, а хората, които наистина разбират, знаят за какво става въпрос. Този отбор, ако не го бяхме обедини с Любо, ако ще десет Камиловци да има – същата работа, щяхме да си отидем рано-рано. Не могат да разберат, че това не е най-важното, защото после се видя какво се получи.

- Правил ли си опити да върнеш в състава Матей Казийски и ако не е тайна в какви отношения си с Радо Стойчев, когото смени като старши треньор през 2012 г.?
- Нормални отношения – „здравей“ – „здрасти“. Нямаме конфликти или много близки отношения. Нормални са като на колеги. Тогава нямаше смисъл да се говори с Матей, нещата бяха крайни. Преговорите бяха единствено с Андрей Жеков дали ще остане в отбора или не, защото и той имаше проблеми. Специално с Матей не е имало разговори.

- Как си в личен план? Мечти извън спорта?
- Без да си мислят хората, че си го измислям, всичко ми е под контрол. Добре съм, щастлив съм, спокоен съм. Както казват – аз съм буйна натура, обичам по-динамичните неща, но като минеш 50-те почваш вече да разсъждаваш малко по-различно. Обичам домашния уют. Трябва вече да се гледа по-спокойно на нещата, да се гледа семейството, приятелите наистина да са приятели. Мисля, че в това отношение съм щастлив човек.