Войнов: Ако вдигна Локо Пд, ще остана и есента

Войн Войнов даде интервю за предаването „Код спорт“ по ТВ+. Кариерата му като играч преминава единствено в Левски, където е основна фигура през 70-те години. Три пъти става шампион и три пъти ликува с купата на България. За “сините” записва 297 мача и отбелязва 50 гола. Взима участие на световното първенство в Германия през 1974 година. Асистира за попадението на Христо Бонев във вратата на Уругвай. За националния ни тим има 32 срещи и едно попадение. Треньорската му кариера стартира в детско-юношеската шокола на любимия Левски. След това работи в над 10 родни клуба. Трупа опит също в Кипър и Саудитска Арабия. От миналия месец застана начело на Локомотив Пловдив за втори път. Амбицията му е отново да върне отбора там, където му е мястото, а именно сред най-добрите.

- Войн, кой разговаря с теб и ти предложи да поемеш Локомотив Пловдив?
- Беше малко изненадващо и за мен. Позвъняването беше в 8 часа сутринта. Обади ми се помощника на г-н Крушарски и ми каза след 15 минути да бъда в офиса му. Аз съм дисциплиниран човек и след 14 минути бях там. Седнахме заедно с Чавдар Цветков и г-н Крушарски ми предложи до края на сезона да поема Локомотив, но при едно условие. Ако успея да подобря нещата, защото за никого не е тайна, че в момента Локомотив не е добре, може да остана и есента. Спекулации са това, че ще бъда само за няколко мача. Всичко зависи от мен и естествено от момчетата.

- Първият отбор в твоята кариера като треньор е точно Локомотив Пловдив през паметната за българския футбол 1994 г. Каква е разликата на „Лаута“ между тогава и сега?
- Голяма е разликата. Най-вече в материалната база. В момента Локомотив разполага с два прекрасни терена, бих казал уникални, докато през 1994 г. материалната база не беше добре. Знаете колко е важно да има къде да се тренира пълноценно и да се играят мачове на съвременен, подходящ, хубав терен. Това е много важно. Голямата разлика е и в публиката. Голямата ми болка в момента е, че нашата публика, която с основание естествено е разочарована, не ни подкрепя така, както трябва. През 1994 г. имахме огромна подкрепа и тогава се класирахме на пето място. За мен това бе добър успех.

- Ти си спокоен човек. Как реагираш, когато в даден клуб ситуацията е взривоопасна и трябва да застанеш между отбора и собственика на клуба?
- Наистина е сложно. Човек трябва да прояви разум и търпение. Най-вече с разговори. Много добре знаете, че Камбуров се беше отказал. Тук трябва да благодаря изключително много на Христо Бонев, който дойде, видяхме се, пожела ми успех. Помолих го да ми направи среща. Той е много силен в тези неща, разговаря с Камбуров. След един час се видяхме и бях много щастлив, че той се е съгласил и прие това, което му предложих. Мисля, че това бе правилното решение.

- Христо Бонев няма как да ти откаже, най-малко заради това, че му асистира за онзи фамозен гол на световното първенство в Германия през 1974 г. срещу Уругвай. Дава ли ти той съвети сега?
- Уважението е взаимно. Изключително много го уважавам, тъй като за мен той е един от най-великите футболисти в България, дал много на спорта. Няма смисъл да му правя повече реклама. Той ми пожела успех от все сърце. Вярвам, а и се вижда, че е искрен. А когато Ицо Бонев е зад теб, това означава че 99 % от Локомотив са зад теб.

- И все пак има някакви рискове. Как се приема специалист, който не е от Пловдив и не е играл за Локомотив? Какви рискове крие едно такова решение?
- Естествено, че е по-добре да бъде от Пловдив, от тяхната школа, но аз съм бил вече един път тук. Тогава бях в прекрасни отношения с публиката. Нямах никакви проблеми. Изживяхме много хубави моменти. Да припомня на нашите по-млади привърженици, че играхме с Лацио. Представихме се достойно. Сега наистина обстановката не е много добра, но аз съм сигурен, е до края нещата ще се подобрят.

- Първото нещо, което направи, след като прие поканата на собственика на клуба Христо Крушарски?
- Опитах се да вкарам малко хумор и настроение в съблекалнята, защото момчетата с право бяха унили. Доста от тях гледаха постоянно в земята. И до ден-днешен се опитвам да им вдигна самочувствието, защото виждам, а и всички знаем, че тези момчета могат много повече. Това нещо трябва да се преодолее, а това се прави с работа и с настроение най-вече.

- И за да затворим темата Локомотив Пловдив, какви са целите ви и реални ли са те?
- Мисля, че съм здраво стъпил на земята. Ще бъде много трудно да се класираме едно или две места напред, но докато има теоретична възможност, ще се борим за всеки един мач. Но дори и да нямаме, ще играем за хората, които идват на стадиона. Искам да ги призова да дойдат и да ни подкрепят. Без тях ние сме да не кажа нула, но много надолу.

- Отваряме една друга тема – тази за Левски – клубът на твоя живот. Защо избра отбора на народа?
- От малък започнах да тренирам в Левски, още от 7-8-годишна възраст. Винаги съм го казвал и сега няма да го скрия – братята близнаци Петрови ме запалиха за Левски и ме заведоха. Изкарах 20 години там. Десет години бях в юношеския отбор, успях да стана шампион. След това и като треньор с юношите взех титлата. Това за мен е по-голяма гордост от това, че съм станал първи като играч. След това играх 10 години за мъжете. Бяха такива времената, че на 29-30 години се отказвахме. След това видях, че съм сбъркал, но вече беше късно.

- Кой ти даде шанс за мъжкия отбор, след като мина през всички формации на „сините“?
- Тогава беше много трудно да заиграеш в първия отбор, защото 7-8 човека бяха в националния отбор. На крилата бяха Веселинов, Митков, Сашо Костов. Това са емблематични имена, които са легенди за България. Още първия път като влязох в съблекалнята си викам: „Леле, какво става тука?“ Така се бях шашнал! Няма да забравя никога, че Гунди дойде, потупа ме и каза: „Абе, момче, спокойно, бе! Ти си от нашата школа. Ще ти подадем ръка!“

- Кой те кръсти „синия войник“?
- Не си спомням точно кой, но това си остана. И до днес по-старите, които ме знаят, се обръщат така към мен.

- А не мислиш ли, че сега няма уважение между ЦСКА и Левски?
- Мисля, че не е на такова ниво, на каквото аз искам. Уважението трябва да бъде взаимно. Това, че на терена трябва да бъдем противници, но не врагове, не значи че в живота и извън футболната среща, ние не трябва да бъдем приятели. Всички в България знаем, че трябва силен Левски и силен ЦСКА. Единия без другия не може. Аз лично много се радвам, че ЦСКА отново е в „А“ група, отново има такова дерби. Не приемам упреците, че били един, втори… Да не се връщам към неща, които се коментират всеки ден.

- Имаш само два червени картона в цялата си кариера. Помниш ли ги?
- Аз си бях виновен, заслужен червен картон. Играх грубо срещу Лалов. Много добре си го спомням. Вторият ми червен картон е срещу Щилике от Реал Мадрид.

- Срещу Щилике - защо?
- Накратко ситуацията бе, че той направи шпагат на Бранко Кочев и му счупи крака. Пред очите ми изпука, беше нещо страшно. След като го изнесоха, ние изпълнихме фаул и аз от злоба успях да му вкарам топката между краката, излъгах го. Влезе ми много остро, заболя ме много и тук вече „пердето ми падна“. После ми казаха, че съм го изритал някъде, не си спомням къде и ми беше показан червен картон. Естествено съжалявам за това.

- А не си ли получавал т. нар. „неприлични предложения“ да отидеш в някой западен клуб? Нашият приятел Ангел Станков ни е разказвал как след мачовете с Аякс са го поканили, но той не виждал как това може да се случи.
- В София ги победихме 3:1. В този мач играх наистина добре. След срещата ме извика Борислав Лазаров, нашия председател и каза: „Война, дават ни 150 хиляди долара. Съгласен ли си?“ Усмихваше се, защото разбира се и той знаеше, че няма как да стане. Това си спомням, иначе е възможно да е имало и други неща, но аз не ги знам.

- Кой е треньорът, който най-много те е тормозил?
- Според мен най-много ме е тормозил Вуцов, но с право и за добро. Той беше много прям, директен. След като свърших кариерата си, анализирах нещата и видях колко е бил прав, защото след това аз исках същите неща от футболистите. Наистина неговите методи бяха малко по-различни, по-сурови, но в крайна сметка аз съм доволен, че така е постъпвал с мен. 

- Кои от мачовете ти за Левски са ти най на сърцето?
- С екипа на Левски си спомням мач с ЦСКА. При 2:2, в последната минута имаше дузпа за нас. Аз трябваше да я изпълня. След като се затичах, си помислих: „Защо не се отвори земята пред мен и аз да падна вътре?“ Обаче успях да вкарам дузпата и бях много щастлив. Зарадвах много хора със „синя“ кръв. Другият мач е с Олимпиакос. Елиминирахме ги на 1/4-финал и отидохме на полуфинал. Отново дузпа, беше в продълженията. Бях изключително щастлив, стадионът беше пълен – 70 хиляди.

- Каза, че Георги Аспарухов – Гунди ти е подал ръка. Разкажи някоя история с най-голямата легенда на „сините“.
- На младите ще им бъде много по-интересно, ако тези неща ги чуят от футболисти, които са били с него дълги години. Аз успях да бъда с тях една година, защото бях при юношите. Тогава имаше традиция в Левски и за повечето контроли ни взимаха 3-4 юноши. Изиграх два мача с него – на „Герена“ и в Перник. И при двата мача успях да му подам и той да вкара гол. Неговата прегръдка така ми стопли сърцето, че и до днес си спомням с умиление за направеното от него. Един изключително голям човек. За качествата му като футболист толкова е говорено, че мисля, че ще кажа малко.

- Какво бяха в онези години мачовете между Левски и ЦСКА?
- Бяха това, което не са сега. Абсолютно няма никакво сравнение. Изживяването беше велико. Подготовката за мача беше все едно отиваме на най-голямото тържество. Дори и когато сме губили, сме го правили с чест. А когато сме побеждавали, сме били най-щастливите хора в България. Стадионът беше пълен, нямаше разделение – едните отляво, а другите отдясно. Всички бяха заедно. Нямаше го този антагонизъм, който днес го има между агитките. Не мога да проумея защо има такава омраза. Сега има сбивания и преди мач, и след него, а едно време ги нямаше тези неща. Ще бъда много щастлив, когато видя отново пълен стадион на мач между тези два отбора.

- Следиш ли ситуацията в любимия си Левски? Как гледаш на проблемите с дълговете, с трибуната, на всичко, което се случва?
- По всичко личи, че нещата в Левски не вървят добре. Не откривам топлата вода като го казвам. Аз съм малко в страни, не съм вътре в кухнята. Но нещата, които се случват не са добре нито за отбора, нито за публиката. Мисля, че има малък светъл лъч, след като имаме нов собственик. Не мога да не кажа, че той се отнесе подобаващо към нас – ветераните. За първи път президент ни кани няколко пъти на среща. Наблюдаваме всички мачове при него, общуваме си. Виждаме, че този човек обича Левски и дай Боже да направи това, което има като идея. Иначе нещата не са добре. Всички виждаме, че отборът не играе така както искат феновете и хората, които обичат Левски. Но аз винаги съм бил оптимист. Дай Боже отборът да се върне там, където му е мястото.

- Обидно ли ти е, че нито веднъж не те поканиха за треньор на мъжкия отбор на Левски?
- Не мога да кажа обидно, но ако кажа и обратното, ще излъжа. Преди години имаше един такъв момент. Бяхме заедно с Пепи Петров и г-н Батков ни каза, че ние сме следващите треньори, да имаме още малко търпение, но така и не се получи покана. Няма треньор, който да не бъде горд и щастлив, когато бъде поканен от Левски. Не съжалявам много. Този отбор си го обичам. Уважавам всички треньори, които са били, защото те са работили за Левски.

- Участник си на Световното първенство в Германия през 1974 г. Тогава се класираха само 16 отбора на финалите и България беше на крачка да излезе от групата. Какво си спомняш за това първенство и за националния отбор в този период?
- Най-неприятният спомен ми беше мачът с Уругвай. Тогава щяхме да постигнем първа победа. Издържахме до 89-ата минута и стана една глупава моя грешка. С Цоньо Василев направихме някаква комбинация, отнеха ни топката, шут отдалеч, Павони ни вкара в 90-ата минута и изравниха. След мача всички плакахме в съблекалнята. Иначе няма как да забравя първия ми мач. Гостувахме на Португалия и водехме с 2:1 до последната минута. Страхотен мач, страхотен Бонев, страхотен Гошо Денев! Бях много щастлив – първи мач на 20 години. Просто не можех да повярвам, че ще играя с такива светила в България. Този мач е много паметен за мен. Не трябва да пропусна и срещата с Франция в София - 2:2. Беше един изключително силен отбор, който направи фурор на световното първенство. Ние изпуснахме дузпа в последната минута, която аз трябваше да изпълня. Съжалявам за това, но нямах сили да я изпълня. Казвам го за кой ли път. Ще си нося този неприятен спомен до края на живота. Трябваше да се нагърбя и ставах герой.

- Кое те накара да сложиш край на кариерата си като футболист?
- Винаги съм съжалявал, но това беше лично решение. На 29 години се отказах. Имах предложение от Лариса, Павел Панов когато замина за Арис. Дойдоха в София, предложиха ми 50 хиляди долара. Бяха много пари. Тогава бях офицер и отказах, за да си запазя офицерството, защото който излезеше тогава на Запад, губеше званието, което има. За да си запазя званието, се отказах от футбола. Груба грешка, но такива бяха времената. Ако е днес, никога няма да постъпя така. Много съжалявам за това.

- Винаги си позитивен човек, с чувство за хумор, но какво от днешния живот може да развали настроението ти?
- И най-дребната случка. Не обичам, когато те гледа в очите и виждаш, че те лъже. Готов съм да подам ръка на всеки, който виждам, че има нужда и ще ми бъде приятел.

- Съжаляваш ли, че двамата ти синове нямаха твоята кариера?
- Ако кажа обратното, мисля че ще сбъркам. По-големият син имаше по-големи възможности. Мисля, че можеше да направи по-добра кариера. Никога не съм се имал за звезда и за легенда. Понякога много ни правите на легенди. Според мен в Левски има икони и легенди, които се броят на пръстите на двете ръце. Може би това попречи на моите синове да играят на по-високо ниво. Дай Боже да се реализират там, където според мен имат бъдеще. Големият също се занимава с футбол, треньор е в ДИТ. Отборът му върви добре, разделяше първо-второ място с Лудогорец. Това е голям успех за него. Дай Боже да успее до края. Другият син не се занимава с футбол.

- Кои от големите първенства следиш по телевизията? Въобще гледаш ли футбол? Кои твои колеги ти импонират в днешния футболен свят?
- Не изпускам мач, какъвто и да е. Дори от Б група, от В група, Англия, Италия... Наблюдавам абсолютно всичко. Обичам най-много да гледам английския футбол, защото там емоцията е най-силна. А качеството е в Испания, естествено. Когато тези два колоса играят, се вижда нещо по-различно, което на друго място не може да се види. В последно време не трябва да отминаваме и Италия, където Ювентус прави много силен сезон. Голям фен съм им. Имат големи шансове да спечелят първото място.

- Какво обичаш да правиш извън футбола? Как си почиваш?
- Когато съм си в София обичам да се събирам с бивши мои колеги. Имаме си две места, на които се събираме. Там става доста весело и интересно. Изплуват спомени. И естествено семейството, с което се гордея. Имам една къщичка близо до София, където прекарвам доста време със семейството. Мястото се казва Локорско, на 2 км от Околовръстния път.

 

профилна снимка

*Коментирай конкретната статия и използвай кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание!

 
Локомотив Пловдив Войн Войнов

Първа лига