Не знам как футболистите от златното поколение смятат да празнуват 17 ноември - деня на победата над Франция през 1993, но те имаха изключителния шанс да го направят в Париж. Ако националният ни отбор бе изпълнил постижимата задача да сме втори в групата си и да сме на мястото на ирландците, то на този ден щеше да се проведе официалната ни тренировка във френската столица преди решителния бараж на 18 ноември.

Скептиците ще кажат - по-добре, че не се класирахме, така и така нямаше да стигнем до Световното с този противник на плейофите. Но нека си представим какво би станало, ако бяхме на мястото на Ейре.

Ние сме в еуфория от класирането на бараж, а французите са притеснени. Правим равен в София и отиваме на решителен мач в Париж. Всички си припомнят за случилото се преди 16 години и петлите започват да треперят. В нашата делегация са повечето герои от Парк де Пренс и си заформят грандиозен купон. Настроението е приповдигнато и удряме французите отново, този път на 18 ноември.

Можеше да е така. Ако четвъртите в света бяха толкова добри като ръководители, колкото и на терена. Уви, не стана... Сега ще трябва да отбележат златната дата с някоя контролка с отбор като Малта, например. Защото дотам докараха националния отбор.