Деян Иванов: БГ-първенството не ти дава абсолютно нищо, възхищавам се на Божинов

Деян Иванов източник: LAP.bg

Деян Иванов източник: LAP.bg

Eдин от най-добрите ни баскетболисти в последните години Деян Иванов даде интервю за предаването "Код Спорт" по ТВ+. Началото на неговата кариера е в Черно море (Варна). След това последователно играе за хърватски, литовски, руски, венецуелски, италиански, испански и турски клубове.

Заедно с брат му Калоян се отказаха от националния отбор през 2013 година. Тогава Деян не скри разочарованието от критиките по техен адрес. Сега всичко това е история и двамата продължават успешните си кариери. 

- Деяне, предстои ти сезон №13 в чужбина, новият ти клуб е Самсун. Защо прие поканата на този отбор?

- Приех я, защото е много близо до мястото, на което играх досега. Треньорът е изключително доволен, а когато разглеждаш офертите, най-важното е при кой треньор отиваш. Този човек изключително много искаше да ме привлече. За първи път ще ми се наложи да играя във Втора лига, но отборът е с амбиции да се качи в Първа. Плюс това брат ми вече има една титла от Втора лига с Тофаш, ще трябва и аз да взема една и да се изравним по купи, в кръга на шегата. Офертата беше изключително добра. Доста по-добра от тези на някои отбори, които играят в Първа лига.

- Как би определил турското първенство?

- В момента турското първенство е с най-големите финанси в Европа. Където са парите, там е и спортът. Това е много важно за едно силно първенство, в което продукцията на местни играчи не е чак толкова голяма. Турция беше много добре преди 7-8 години като производство на баскетболисти. Сега започнаха да вкарват изключително много пари и могат да си позволят да купуват най-качествените играчи. Това е нивото на турския баскетбол – най-качественото и най-скъпото.

- Не те ли притеснява политическата обстановка в страната?

- Не знам как да отговоря на този въпрос, защото нашият живот като спортисти е извън всекидневието на един обикновен турчин. Естествено, че ме притеснява това, което чета, виждам и се говори. Но ние не усещаме нещата, които усещат нормалните турци. Има неща, които не подкрепям. Не е това, което трябва да бъде в една демократична държава, но от друга страна, когато погледнеш по какъв начин живеят турците, как се строи, колко са урбанизирани градовете, не можеш да кажеш, че Турция запада. Не искам да навлизам в темата за християнство и ислям. Не бих коментирал тази тема.

- Кой е най-успешният ти сезон досега?

- На прима виста се сещам за един, който не е успешен. Освен него, всички сезони са били доста добри. Фактът, че 13 години не сме се прибрали в България, говори достатъчно. Имали сме достатъчно добри сезони, за да продължим. Много е трудно за българин, когато излезе навън. Трябва задължително да си на ниво, за да можеш да подпишеш с друг отбор в чужбина. Но сезонът, който най-много ми е на сърце е първият ми със Сплит, когато направихме един изключително млад отбор. Всички бяхме на по 20 години, играхме в Адриатическа лига и там се виждаше прогрес. Всъщност отидох в отбора на Сплит, който предната година беше с две победи от 24 мача, а двата успеха бяха в първите две срещи. Това означава 22 поредни загуби. Отборът беше много зле, но успяха да направят организация и да съберат само млади играчи. В последствие всички отидохме да играем на много по-високо ниво, дори има състезатели в НБА. Този сезон беше изключително постижение за самия отбор. Представихме се много добре в Адриатическата лига, влязохме в първите 10. Това наистина бе много добро постижение на фона на предходната година. Градацията беше постепенна. След като завърши Адриатическата лига, отидохме да играем в хърватското първенство. Хегемон там беше Цибона. Никога в историята на хърватското първенство не се е случвало Цибона да не е на финал. А със Сплит успяхме да ги отстраним на полуфинал. За първи път се игра финал Задар – Сплит. Около шест пъти си зареждах колата, защото си мислех, че ще си ходя и си слагах по 10 евро бензин – да не е много, за да не се набутам. (смее се) Много бяха малки заплатите тогава. Играехме с Цибона. Мислех, че в два мача ще свършим и ще си ходим. Бихме ги в първата среща вкъщи. Викам си – добре, значи три мача ще са. Във втория мач ни биха като гост, но в третия пак победихме. Отиваме на финал, а се играе три успеха от пет мача. Първата среща в Задар падаме, следващата също. Викам си – готови сме, няма да пълня повече бензин. Тогава дойде брат ми, наля ми догоре. Викам – какво правиш бе човек? Ние заминаваме на другия ден… Но ги бихме два пъти там и играхме пет пъти. От отбор, който не трябваше да се класира дори за полуфинал, ние стигнахме финал и играхме пет мача. Чак в петата среща загубихме от Задар и не можахме да станем шампиони. Наистина най-много емоция съм вложил в този сезон. Също така той беше преломен за моята кариера. Тогава подписах изключително късно, до преди това нямах отбор. Оттам тръгна развитието в кариерата ми.

- Къде сме ние в един от най-актуалните спортове – баскетболът?

- Като държавно първенство никъде ни няма. Не може да се каже, че е едно от европейските топ първенства или дори че е на средно ниво. Мога да ви кажа къде трябва да бъдем. Трябва да поемем един път на производство. Българското първенство не ти дава абсолютно нищо. Това съм го коментирал много пъти. Даже от миналата година в родния шампионат има девет отбора, така че един не играе плейоф. Изключително „тежко“ е да не се класираш за плейоф – осем отбора от девет възможни. И като се класираш за плейоф какво става? Играеш и ставаш втори, защото никой не може да се мери с бюджета на Лукойл или ставаш първи и отборът ти фалира на следващата година, защото няма спонсор. Както Левски направи изключителен сезон и на следващата година отборът фалира. Дори и да станеш първи – какво ти дава това? В испанското, в италианското първенство, в Адриатическата лига когато станеш първи, получаваш право да отидеш да играеш на някакво по-високо ниво - в Евролига или Еврокъп. Когато твоят отбор следващата година няма бюджет, на теб тези първенства ти стават безсмислени, защото трябва да харчиш още повече пари, за да играеш в тях. Затова трябва да погледнем по този начин – българското първенство трябва да е за българските играчи до 20-21 години. След това тези момчета трябва да заминават към по-сериозно първенство. Трябва да направим така че ние да произвеждаме, както го правят сърбите. Те нямат много силно вътрешно първенство, да не кажа никакво вътрешно първенство, но произвеждат играчи и ги продават.

- Твърдиш, че баскетболът ни фалира.

- Така е.

- Защо се стигна до тази ситуация?

- Стигна се, защото всички в баскетбола не обръщаме внимание на детско-юношеските школи. Колкото и грозно да звучи, опира до финанси. На националната фланелка пише България, а не имената на спонсорите. Не пише Валентин Златев или Павлин Николов, или Асен Христов. Няма как един спонсор, който си рекламира бизнеса, да е всеотдаен за баскетбола, а и не е негова задължение да дава пари, за да може да се развива школата. Държавата трябва да помогне, за да се развиват школите в България и развитието да бъде по правилен начин. А не да се създават школи, в които единствената цел е събирането на такси.

- Кое накара теб и брат ти да направите школа?

- Ние не сме направили школа. Това е съществуващата школа на Черно море. Нашият главен спонсор Павлин Николов беше достатъчно разумен да ни повика и да разговаряме. Той е човек, който знае, че не разбира от всичко. Когато разговаряхме, той каза, че е изключително впечатлен и иска да му кажем какво може да се направи. Такива хора трябва да се търсят в баскетбола – които искат да чуят мнение.

- Има ли интерес от страна на българските деца да играят баскетбол?

- Това е продукт, който трябва да се рекламира. Тогава ще дойде интересът. Но интересът не идва при децата, а при родителите, защото родителите взимат решение за своите 10-12-годишни деца. Много рядко едно дете ще надделее над родителите си. Родителите трябва да разберат, че баскетболът не е само за здраве да отидеш да потренираш малко, а може да се превърне в твоя кариера и работа. Дори и да не станеш баскетболист, може да ти даде развитие в други сфери. В школата сме направили нещата по следния начин – когато завършиш школата и си играл до 18-годишна възраст, но ние не можем да ти предложим професионален договор и не можеш да започнеш да играеш професионално баскетбол в Черно море, имаш преференция да влезеш в едни от топ университетите в България – имаме договорка с Морското училище, Бургаският университет „Асен Златаров“, Икономическият университет, чакаме да подпишем споразумение с Медицинския университет.

- Следиш ли изявите на националния ни отбор и има ли повод за оптимизъм?

- Следя изявите на националния отбор. Нивото, на което играят в квалификациите, не е от най-високото. Но съм изключително доволен, че показахме, че с 20 точки можем да бием и Португалия, и Беларус. Реално ние, когато играехме в националния отбор, Португалия и Беларус бяха много добри отбори. Имаха изключително добри състезатели. На фона на Португалия и Беларус, ние сме напред.

- Не ти ли липсва националният отбор?

- Разбира се, че ми липсва националният отбор. Бяха лета с много позитивна енергия. Правиш нещото, което обичаш. Но не ми липсват проблемите в националния отбор.

- Когато тръгнахте с брат ти в баскетбола, имахте ли идоли? Искахте ли да приличате на някого от тези, с които тренирахте? Как се чувствахте, когато влязохте за първи път в мъжката съблекалня на Черно море?

- В интерес на истината идолите после си ги създавахме. В началото отидохме просто, за да тренираме баскетбол. Родителите ни казаха, че трябва да спортуваме и ние отидохме да го правим. В началото щеше да бъде волейбол, но когато ни видя Христо Борисов, ни вкара в баскетболната зала. Най-силните идоли са тези, които са най-близо. Когато имаш една школа, е задължително да имаш мъжки отбор, защото това са хората, които децата виждат всеки ден и към които се стремят. За мен бяха Иван Друмев, Спас Натов, Тодор Стойков. Тези хора ми бяха идоли. Когато паркираха колите си, ние излизахме само да им кажем „здрасти“. Никога не съм имал идоли като Майкъл Джордън, Коби Брайънт или други НБА звезди, защото съм знаел, че много трудно ще стигна дотам. С времето разбрах, че никога няма да се стигне и никога не съм ги имал като идоли. Никога не са ми били близки хора, които да ми кажат две приказки, за да ми покажат правилния път, докато Иван Друмев, Тодор Стойков и Спас Натов са били до нас и са ни помагали.

- Кое най-много те радва в живота?

- Банално, но семейството. Успехите също, няма как да си спортист и да не те радват успехите. Като човек, който обича да печели, с каквото и да се захванеш, всеки един успех те радва. Но ако трябва да бъда точен, е семейството.

- Кой е най-тежкият момент в живота ти досега?

- Предполагам, че говориш за смъртта на брат ми.

- Да, защото го познавах. Той беше на всеки мач.

- Да, действително това е най-тежкият момент. Няма по-тежък момент. Следващата година почина и баща ми, но когато знаеш, че човекът си отива и е болен, по друг начин възприемаш нещата. Но когато ти звъннат по телефона и ти кажат: „Няма го, няма го…“ и ти затворят, не знаеш за какво става въпрос. Това нещо е много трудно за преживяване.

- Завършваме интервюто с блиц въпроси. Любим град?

- Нямам любим град. Мога да кажа Варна, но има неща, които не ми харесват. Мадрид – там живях известно време и наистина е изключителен град.

- На кой отбор си привърженик?

- Черно море.

- Имаш ли хоби?

- Не.

- Каква музика слушаш?

- Абсолютно всякаква.

- Любим изпълнител?

- Ози.

- Без какво не можеш?

- Без семейството ми.

- На масата не сядаш без…

- Без семейството. Трябва да сме всички на масата. Задължително, когато се приберем, в 20:00 или 20:30 часа трябва всички да седнем да вечеряме. След това всеки може да прави каквото иска, но трябва да сме заедно на вечеря. Може цял ден да не сме се виждали, но в 20:00 часа задължително сядаме да вечеряме заедно.

- Идол в спорта?

- Нямам идоли. На различни хора се възхищавам за различни неща, включително и на Валери Божинов, когото хората плюят. Момчето продължава да играе футбол, въпреки че направи двете най-тежки контузии. След първата един спортист може и да не се върне никога. Колкото и да го плюят, това момче имаше характер да се върне и да играе футбол на високо ниво. Не може след две последователни най-тежки контузии да се върнеш и хората да не го оценяват. Не го разбират, но е изключително тежко и трудно да имаш волята да се върнеш.

- Мислили ли сте някога с брат ти да оглавите федерацията по баскетбол, за да промените нещо?

- Не, не сме мислили. Не знам по какъв начин функционира федерацията, кой взема решенията, каква е структурата. Доколкото знам всичко се решава на Управителен съвет, така че една птичка пролет не прави. Трябва да бъдат убедени изключително много хора, за да може да се вземат генерални решения и промени. Но до каква степен зависят от федерацията промените, не мога да кажа. За мен най-важни са детско-юношеските школи. 

- Нещо за финал на нашия разговор…

- Бих си пожелал да направим по такъв начин нещата в България, че родителите да не се плашат от това, че децата им ще спортуват. Родителите трябва да виждат перспектива в спорта. Ако можем да работим в тази насока като държава, както е в Америка – спортът е една от малкото алтернативи на бедността. Когато си беден и нямаш възможност – отиваш или в казармата, или в спорта. Нека да работим в тази насока. 

профилна снимка

*Коментирай конкретната статия и използвай кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание!

 
Деян Иванов

Легионери