Вратарят и капитан на Хебър Петър Дебърлиев напуска клуба след 8 години, макар и с неприятен привкус от раздялата. Той сподели емоциите си след решението, като не отхвърли възможността да се върне някой ден отново в Пазарджик.

Стражът бе един от онези, които извървяха пътя от третото ниво до първото се екипа на Хебър. Той даде специално интервю за официалния сайт на тима.  

От зимата той прие предложението да се състезава за Спортист Своге.

Какво е за теб да си тръгнеш от Хебър след осем години в клуба?

За мен беше голяма гордост и чест да играя за клуба през тези 8 години. Разбира се, аз бях наясно, че няма да играя вечно за Хебър, но начинът, по който си тръгнах, беше много разочароващ за мен. Чувството да си тръгна след толкова много години не е никак приятно.

Как оценяваш постижението си от 62 мача в елита за Хебър и имаше ли конкуренция между теб и Мартин Михайлов, който записа 65 мача?

Никога между нас не е имало подобно съревнование. Всеки от нас мислеше единствено за представянето си на терена и не брояхме мачовете. Вярвам, че Мартин щеше да има много повече мачове за Хебър в елита, ако не бяха контузиите му. Надявам се някое от младите момчета да запише повече мачове с екипа на Хебър в Първа лига и да поведе класацията.

Как видя отбора през тези години в Първа, Втора и Трета лига?

Радвам се, че бях част от този процес и успях да извървя пътя от Трета до Първа лига. Сравнение трудно може да се направи, понеже в годините се смениха няколко ръководители, няколко треньори и доста футболисти. Всяко ниво на българския футбол има своя чар, но мачовете в Първа лига определено донесоха много емоции на нашите фенове през последните две години и половина.

Какво бе чувството да си капитан на Хебър?

Да бъда капитан за мен бе привилегия и чест. Капитанската лента носи отговорност на и извън терена, като винаги съм искал с поведението си да съм пример на младите.

Каква бе връзката ти с феновете и малките футболисти, за които ти беше пример и идол?

Връзката ми с феновете все още е страхотна. Те бяха с нас в Трета лига, след това бяха с нас по пътя ни към Първа лига и сега, когато отборът е на най-високо ниво, те отново не предават отбора и момчетата. Мога само да им благодаря за подкрепата през тези години. Знам, че за тях не беше лесно през голяма част от времето, но благодарение на тяхната подкрепа, ние успяхме да напишем история и отборът да е трета поредна година в Първа лига. На младите винаги съм казвал, че е много важно да мечтаят, никога да не се предават и да обичат и уважават родителите си.

Кога бяха най-щастливите ти моменти и мачове с фланелката на Хебър?

Безброй са щастливите ми мигове, но мачът с Лудогорец 2 във Втора лига на стадион “ Георги Бенковски“, когато направихме голямата стъпка към Първа лига е един от тях. Късната драма на мачовете със Септември (София) и Берое в плейофната фаза първата година също са такива моменти. Мачът с Етър от последния кръг миналия сезон, когато реално на полувремето при резултат 0:1 бяхме изпаднали, а второто направихме обрат, е друг щастлив момент с екипа на Хебър и емоциите след мача никога няма да ги забравя. Разбира се, ще включа и паметния мач за Купата на България с Левски, който никога няма да се забрави, макар че не участвах в него, емоциите ще помня цял живот.

Кои бяха и най-трудните моменти и как се справи с тях?

Трудни моменти има всеки човек и всеки футболист. Макар и не много на брой контузиите през годините бяха най-трудните ми моменти. За един професионален спортист да не може да тренира и играе е най-трудно. Справих се, благодарение на подкрепата на жена ми и моите родители, които никога не ме оставиха да падна духом било то след контузия или след незаслужени в много случаи критики.

Какво можеш да ни кажеш за колегите си вратари през тези 8 години и с кого беше най-добър приятел?

През годините имах удоволствието да тренирам и да се конкурирам със страхотни вратари. Научих по нещо от всеки и съм щастлив, че тренирахме заедно. Най-близък ми е Мартин Янков и вярвам в потенциала и качествата му. Очаква го светло бъдеще.

Изиграха ли родителите ти роля за твоето развитие и някой от тях занимавал ли се е със спорт?

Баща ми се е занимавал с различни бойни спортове като млад, но нищо професионално. Но той и майка ми винаги са ме подкрепяли, за което им благодаря.

С кой треньор в Пазарджик се работеше най-добре и от кого научи най-много?

Баналният отговор на този въпрос е че от всеки треньор успях да науча нещо. Това наистина е така. Дали за самата игра като тактика и система или за психологията, поведение и начин на комуникация, то от всеки научих много. Тук е моментът да спомена Танчо Калпаков, който ме привлече в отбора на Хебър. По стечение на обстоятелствата не успяхме да работим твърде дълго заедно, но всички виждаме резултатите и постиженията на отборите които води, което е показателно за неговите треньорски качества. Николай Митов е треньорът, който повярва в нас, че можем да спечелим промоция за Първа лига и за момент не изневери на стила и убежденията си. Той е човекът, виновен Хебър да играе в Първа лига. Фулвио Пеа и Владо Манчев бяха хората които водиха отбора през първата половина на дебютния сезон. Трудна задача, която нямаха притеснение да приемат. Техният принос за селекцията на футболистите е непризната, но смело мога да кажа, че селектираха и подготвиха много добри футболисти, с които впоследствие Любо Пенев да спаси отбора от изпадане. Любо Пенев дойде в момент, когато на теория бяхме изпаднали, оставаше и на практика да се случи. Той е човекът, който вдъхнови една морално съсипана съблекалня и успя да убеди всеки един, че спасението е възможно, че с вяра в собствените сили и вяра в силите на съотборника до нас можем да се спасим. В заключение искам да спомена треньорите на вратарите, с които работих: Васил Василев, Мартин Митев и Венко Димов. В тяхно лице намерих не само треньори, но и приятели. Благодаря Ви!

Как се чувства един пловдивчанин в Пазарджик и какво ти харесва най-много в града?

Пазарджик се превърна в мой втори дом. Открих скъпи приятели и определено стадион „Георги Бенковски“ ще ми липсва.

Как се стигна до трансфера ти в Спортист Своге?

Получих обаждане от ръководството и приех да премина в отбора на Спортист. Ръководителите и треньорът имат амбиция да избегнат изпадане в Трета лига, а битките за спасение не са ми чужди. Познавам се с някои от момчетата в отбора, което ми помага за адаптирането и вярвам, че с общи усилия ще постигнем целта.

Любопитно е да споделиш малко повече и за другите клубове, за които си пазил – Любимец, Септември (София) и Пирин (Разлог).

Във всички клубове съм имал страхотни моменти. С Любимец записах първите си мачове в професионалния футбол. Там изкарах две години, но получих тежка контузия и пътищата ни се разминаха. След това играх за отбора на Гигант (Съединение). Сега като си спомня периодът ми там беше страхотен! Бюджетът не беше голям, но футболистите бяха с качества по-големи от тогавашната Трета лига. Само липсата на бюджет ни попречи да се борим за първото място с Поморие. В Разлог отново имах любим период. Колективът и отборният дух бяха страхотни, като там работих с невероятен човек и треньор вратарите – Тони Добрев. Той ме вдигна и впоследствие, когато Румен Чандъров взе отбора аз успях да „остана“ заедно с още три момчета. Тогава започна и периодът ми в Септември (София). Николай Митов бе старши треньор, а на вратарите треньор беше голям професионалист Калоян Георгиев, който впоследствие беше заменен от Даниел Димов. Втората година не записах много мачове поради факта, че на вратата беше Валентин Галев, който е класен вратар и страхотен човек.

На кой от четирите пловдивски отбори симпатизираш?

Юноша съм на Локомотив (Пловдив) и мечтата ми както на всяко дете беше да играя за представителния отбор. Впоследствие разбрах, че нещата в професионалния футбол са малко по-различни и това не се случи.

Кой ти е любимият вратар по света и кой ти е любимият чуждестранен клуб?

По вратарството се запалих заради Здравко Здравков и Джанлука Палиука. Впоследствие съм симпатизирал на много вратари: Петър Шмайхел, Ван Дер Саар, Икер Касияс, Буфон, Петър Чех и Нойер. Фен съм на Манчестър Юнайтед от требъла им през 1999 година.

За какво съжаляваш най-много за тези 8 години?

Единствено съжалявам, че не успях да се сбогувам с хората на стадиона и да си тръгна както мисля, че беше редно.

Би ли се върнал отново в Пазарджик след време?

Разбира се. Винаги бих се върнал в моя втори дом.

Какво искаш да пожелаеш на читателите на hebarfc.com и на феновете на Хебър?

Бъдете здрави и винаги подкрепяйте отбора и момчетата! Те го заслужават. Това приключение нямаше да е възможно без подкрепата на моята съпруга, с която сме заедно вече 7 години. Тя винаги бе зад мен, когато беше трудно. Никога не ме остави да падна. Благодаря ти!