Масовият любител на футбола у нас с ръка на сърцето трябва да си признае, че в началото не възлагаше особени надежди и на този национален отбор. Всъщност, не бива да виним родния запалянко за недоверието, защото оптимизмът не бе подхранван от нищо. Години наред и с „трите коня и каляската“ начело и с останалите до тях, губехме вяра постепенно, но сигурно. А за това допринасяше и допринася цялостното отчайващо състояние на българския футбол.

Така че бе нормално в някои срещи да има грозно празни трибуни на „Васил Левски“, дори и без наказанието „на закрити врата“, което изтърпяхме срещу Малта. Освен нашите, и съперниците в групата не ни даваха поводи за отпимизъм. Италия си е Италия – една от големите световни футболни сили. Дания и Чехия ни дръпнаха с две-три обиколки във футбола, макар че навремето бяхме що-годе на равни позиции. Дори Армения бе смятана за някакъв новопоявил се кавказки тигър, готов да одере българския лъв.

Мач след мач, малко по малко, обаче, Любо Пенев и компания започнаха да връщат доверието в институцията български национален отбор. Заслугата до голяма степен е на селекционера - с неговите мотивационно-психологически похвати и спортно-технически умения, Пенев успя да вдъхне живот на отбора. И самочувствие, най-важното.

Довечера срещу датчаните ще бъдем мислено с трикольорите в Копенхаген и ще им стискаме палци. Дано този мач и евентуалният успешен резултат за нашите да се окажат окончателният Рубикон, така че България отново да има любим отбор и той да е на всички нас.