Вчера един отбор се завърна в българския професионален футбол. Не че да влезеш в група с професионален статут в България е много трудно (някои дори сами не желаят това?!?), но за този отбор това бе важно да се случи. Рано или късно щеше да го направи. Направи го сега. Този тим се казва Нефтохимик Бургас. Онзи, страшният, дето побеждаваше всеки и всичко в средата и края на деветдесетте години на миналия век и в началото на този. Нафтата, както го наричат феновете му, бе накарал да го заобичат или поне уважават почти всички любители на великата игра у нас. Нямаше и как да е по другому. Повечето помним защо. Стадионът им бе винаги пълен. Без значение дали приемаха гранд или новак, лидер или аутсайдер. Хората идваха часове преди мача и им се искаше да не си тръгват още толкова след това. Продукцията на терена бе еталон.

Дойдоха обаче други времена. Години, в които историята и традициите на клубовете не значеха нищо. Лошото бе и това, че не означаваше нищо и любовта на онези, заради които е тази игра. С „шейховете” бяха направени такива трансформации и експерименти, че се стигна до това те да играят с друг цвят на екипите и да гостуват на… собствения си стадион. Играха двубои за влизане в елита, а се озоваваха на дъното. Нали за това обаче сме България. Тук абсурдите са ежедневие, а класацията за тях трябва да е минимум ежеминутна.

С помощта на част от ветераните от славния Нефтохимик и верните си привърженици той преживя всички тези катаклизми и сега е по-жив от всякога. Победата над Септември Тервел в баража за влизане в Източната Б група отново събра стотици хора пред община Бургас, както бе и след победата във финала за Аматьорската купа преди месец. Там бе и човекът, който може да завърти футболното колело в правилната посока – кметът Димитър Николов. А тя е Нефтохимик да играе в своя дом, пред своите фенове и за своя град. Не като отритнат и отчужден, а като бургаския Нефтохимик. Заслужаващ подобаваща му се съдба.