Сър Алекс Фъргюсън разказва за лидерството и успеха в новата си книга

Какво се изисква, за да водиш отбор към световен успех за продължителен период от време? Сър Алекс Фъргюсън безспорно е сред малкото хора, които със сигурност знаят как се прави това. През своята 38-годишна кариера като мениджър е спечелил смайващите 49 трофея и е основна част от изграждането на Манчестър Юнайтед като един от най-големите световни бизнес брандове. В новата си смела и пряма книга „Лидерът” (ИК „Сиела”) сър Алекс разбулва тайните, които стоят зад тези изумителни успехи, демонстрирайки за пореден път какво е да си истински лидер. В следващите редове Фъргюсън ни разкрива защо капитанът на отбора трябва да бъде лидер:

Капитани

Колкото и упорито да работех върху лидерските си качества, колкото и да се стараех да повлияя върху всеки аспект от успехите на Юнайтед на терена, всяка събота в три часа следобед нещата излизаха извън контрола ми. Човекът, отговорен за това единадесетте на игрището да се представят като отбор, беше капитанът. Някои хора смятат, че това е просто представителна позиция, но съвсем не е така. Да, в ролята има известни символични елементи, тъй като капитанът винаги вдига трофея първи, но аз винаги съм искал да е истински лидер, а не някой, който просто изглежда добре като черешка на тортата. Това е изключително важно решение. За футболните мениджъри капитанът на клуба е еквивалентът на управител на дадено бизнес звено в голяма компания или мениджър за дадена страна. Той е човекът, който трябва да направи така, че задачите на организацията да се следват и изпълняват.

Винаги съм бил силна личност и когато избирах хората, които ще предадат намеренията ми на другите, винаги търсех такива качества и у тях. Не знам на какво се дължи, но винаги наставлявах другите играчи, още от момента, когато заиграх за училищния отбор и навлизах в младежкия футбол. Баща ми винаги идваше на мачовете, гледаше ги, но никога не казваше и дума. Имаше обаче едно момче, чийто баща се беше оплакал на моя и го беше помолил да говори с мен и да ми каже да не се нахвърлям на сина му.

Всеки лидер има различни черти и води по свой собствен начин. Предполагам, че същото се отнася колкото за футболните капитани, толкова и за изпълнителните директори на компаниите. Когато бях мениджър, всеки от капитаните ми имаше много различни черти на характера. Когато избирах капитан, търсех четири принципни качества. Първото е желанието да водиш на терена. Някои от най-добрите играчи просто не се стремяха към това, макар че внушаваха огромен респект. Пол Скоулс е може би най-бляскавият пример. Той беше необикновен играч и емблема за всичко, което означаваше Юнайтед. Има качествата да се превърне в мениджър победител, но никога не се стремеше да стане капитан. Той не е многословен, прикрива емоциите си и не изпитва нужда да бъде под светлината на прожекторите. Никой обаче не бива да се заблуждава, дълбоко в себе си той се измъчва, ако обърка нещо.

Второто ми изискване беше това да е човек, който ще предаде желанието ми на останалите, а третото – да е играч, който другите уважават и биха следвали указанията му. Не всеки креативен човек е роден да бъде лидер. Може да е страхотен член на отбора, да е продуктивен, да има личен принос, но да е слаб лидер. Синът ми Марк казва, че това е вярно и в неговата сфера на работа. Често пъти хора, които са много надарени инвеститори, не са най-добрият тип да водят и да управляват инвестиционна организация, понеже тази роля изисква по-различни умения и те не са в стихията си. Исках също капитаните ми да са способни да се адаптират към променящи се обстоятелства. Нито един генерал няма да спечели война, ако няма полковници и майори, които в разгара на лошо развиваща се битка могат да съберат войниците около себе си, да ги поведат и да обърнат развоя на събитията. Същото се отнася и за нас, макар и битките на Юнайтед да се водят на бойни полета с имена като „Анфийлд“, „Камп Ноу“ или „Стадио деле Алпи“ место Ватерло или Ел Аламейн.

Възхищавал съм се на няколко капитани на други отбори, макар и очевидно да не ги познавах толкова добре, колкото капитаните на Абърдийн или Юнайтед. Алън Шиърър в Нюкясъл Юнайтед, Джон Тери в Челси и Тони Адамс в Арсенал са хората, които според мен изпъкват. Те са мотивирани, въздействащи са, а в резултат на това отборите им ставаха по-добри. Докато бях играч, може би най-силният капитан беше Йохан Кройф. Играчите в Аякс и в националния отбор сигурно го слушаха повече, отколкото мениджъра си. Кройф не можеше да се спре – той трябваше да направлява и да контролира всичко.

Когато пристигнах в Абърдийн, не трябваше да се притеснявам за избора си на лидер, защото Уили Милър беше капитан, когато отидох там, и продължи да бъде и след напускането ми, което е много показателно за качествата и нивото на формата му. Когато поех Юнайтед, капитан беше Брайън Робсън и на терена нямаше друг, който да се мери с неговите решимост, дух или способности да чете играта. Той беше перфектният капитан и отговаряше на всички изисквания. Доверявах му се да прави корекции по игралните позиции на терена, а и изказваше мнението си, което за мен беше ценно. Робсън беше капитан, докато не го налегнаха контузии и през 1991 г. Стив Брус водеше отбора през по-голямата част от сезона. Брус беше солиден, смел и се намесваше във всякакви опасни ситуации. Той не само винаги се хвърляше с главата напред, дори и това да му костваше много, но и имаше природен инстинкт да се грижи за другите около него, както и страхотно чувство за хумор. Брайън и Стив бяха безценни и с други свои качества, особено когато ставаше дума да помогнат на млади играчи и на родителите им да разберат какви са възможностите им, ако решат да изберат Юнайтед. Когато коленете на Брус започнаха да му създават неприятности, го замених с талисмана ни Ерик Кантона, а след това се спрях на Рой Кийн. Ерик и Рой бяха пълни противоположности – единият французин, а другият ирландец. Ерик не говореше много, но когато похвалеше някого, ефектът беше драматичен. Когато Дейвид Бекъм отбеляза вълшебния си гол срещу Уимбълдън в първия кръг на сезон 1996–1997 г., за него беше по-важно мнението на Кантона, че това е най-добрият гол, който някога е виждал, отколкото факта, че беше направил невъзможното. За разлика от него Рой беше човек, чиято настойчивост можеше да уплаши съотборниците му, но на терена беше страхотен лидер.

Когато Рой беше контузен, лентата преминаваше у Петер Шмайхел и той изведе отбора в деня, в който победихме Байерн (Мюнхен) и спечелихме Шампионската лига през 1999 г. Тогава Рой беше наказан. Има и други примери за вратари капитани, да речем Икер Касияс в Реал (Мадрид) и националния отбор на Испания, Джанлуиджи Буфон и Дино Дзоф в Италия, но като цяло тенденцията е да се избира полеви футболист, който е в разгара на играта, а не онзи между гредите. Така че вратар, който стане капитан, трябва да е едва ли не по-голям от живота, а Петер определено беше такъв. Той имаше не само огромно физическо присъствие – беше по-висок от много от защитниците в Юнайтед, – но беше способен и да предаде увереността си, ентусиазма и пламъка си чак до другия край на игрището.

Между мачовете често се допитвах до капитаните си, но те винаги разбираха, че крайното решение е мое. Исках да чуя какво мислят за даден играч, но капитаните по принцип не прекрачват определени граници и остават верни на другарите си на терена, не изнасят неща от кухнята. Запомнил съм тази разделителна линия от дните ми като футболист и я уважавам. Често съм разговарял с капитаните и с други водещи играчи как да подходим към съперника. През 1996 г. се готвехме за двубоя с Ливърпул във финала за Купата на Англия и заедно с Ерик Кантона и Петер Шмайхел обсъждахме как да се справим със Стив Макманамън. Ерик предложи да върнем Рой Кийн пред четворката в защитата, за да следи за Макманамън, който се рееше зад техните нападатели и беше много опасен. Това беше много прецизно наблюдение, съобразихме се с него и в резултат Макманамън беше обезличен, а ние спечелихме тягостния мач без много положения с гол на Кантона. Съветът на Ерик беше много важен. За мен нямаше значение, че идеята беше негова, а не моя или на някого от треньорския щаб. Просто беше изключително смислена. Аз не гонех почести, лична слава, не твърдях, че знам всичко и съм събрал цялата мъдрост на вековете. Просто исках отборът да печели.

През последните ми десет години в Юнайтед нещата вече не стояха точно така. Част от това се дължеше на промяната в самата игра и в увеличението в броя на мачовете и на смените. От началото на сезон 1995–1996 г. можеше да правим по три смени, капитанът просто нямаше как да е титуляр във всяка среща, затова лентата се предаваше. Тези фактори доведоха до мачове, в които тя се носеше от Гигс, Фърдинанд, Евра или Видич, когото наричахме Вида. Към края на престоя ми Вида започна да се контузва по-често и той и Евра реално се сменяха като капитани. Нямаше толкова различни характери. Вида беше навъсен, не прощаваше и не правеше компромиси, а Патрис направо кипеше от ентусиазъм. Веднъж дойде при мен и ме попита дали не е прекалил с една тирада в съблекалнята. Уверих го, че не е така, и му казах, че ме е спасил, за да не се развикам. Инстинктивната реакция на Патрис беше великолепна, понеже показа колко много му пукаше и сметнах, че така ще сръчка съотборниците си да се представят по-добре. Това беше белег на истински лидер.

Откъсът от „Лидерът” на Алекс Фъргюсън е предоставен от издателство „Сиела”