Напоследък все повече се „автохейтваме“. Не сме спортна нация. Или вече не сме. Някога сме били, но сега – не.

Не е вярно! Или поне не е вярно в онази част, която е различна от Цар Футбол. Защото Царят спи. Спи и сънува кошмари. А поданиците му го бойкотират. Не обичат заспали царе.

Няма хора по трибуните, значи не сме футболна, респективно спортна нация. Не, няма ни на футболните срещи, защото няма какво да видим, не за друго.

Помня, съвременник съм на онези години, когато за най-големите мачове на „Васил Левски“ се събираха по 70 000 души. Знаете ли как изглеждаше тогава центърът, по-млади ми приятели? „Орлов мост“ беше черен от хора, игла нямаше къде да хвърлиш на път към стадиона. А стадионът? Седиш на кълка на пейките, по стълбите, или си прав. На други стадиони пък понякога по дърветата наоколо, дори на гроздове по рефлекторите.

Това бяха други времена за футбола ни, стадионите пращяха. Но имаше и какво да се види. Сега феновете се били разглезили от многото телевизионни мачове. Имало десетки неудобства. Началният час, времето ...Причини и оправдания много, само да ги потърсиш.

Не, хората искат своите герои. И не ги намират във футбола, или рядко. За календарната 2016 година рекордът на официален мач у нас почти сигурно ще остане финалът за Купата ЦСКА - Монтана с около 35 000, следван от Лудогорец – Арсенал със своите близо 31 000 посетители. Добре беше и на дербито ЦСКА – Левски с около 25 000. Добре, но за онези, които не помнят големите футболни времена. Освен това - в твърде епизодични случаи. А, да не забравим и бенефиса на Христо Стоичков, който обаче не бе състезателен мач. И в случая говорим за обичан герой от близкото минало.

В настоящето обаче актуалните футболни теми са защо отиват под 1000 зрители на „Герена“, когато Левски е водач в класирането. Защо на националния отбор зорлем – с раздаване на безплатни билети на школи и на спонсори, идват цифром и словом 1994 зрители срещу Беларус и 4202 срещу Люксембург.

Национален стадион "Васил Левски"

източник: LAP.bg, Илиян Телкеджиев

Хората не идват, защото Цар Футбол спи, това е. Как може на бенефиса на принцесите ни от ансамбъла ни по художествена гимнастика „Арена Армеец“ да е фрашкана от народ, та чак да предвиждат второ издание на спектакъла, понеже много хора останали извън залата? И тук пак не говорим за официално състезание, а просто за любов. И за интересно събитие.

Защо и на мача на Кобрата ще бъде така? Ако дойде да се състезава у нас Гришо – също. Волейболните национали - да не говорим. Капацитетът на най-голямата ни спортна зала е докрай изпълнен в тези случаи. Между 12 и 14 хиляди души, в зависимост от съответния спорт. Не се знае при по-голям капацитет колко още биха дошли.

Художествена гимнастика, бокс, волейбол, тенис. Принцове и принцеси в спортната йерархия, не и царе. Но България иска своите герои, независимо от това кой е спортът. И когато ги намери, им раздава щедро своята любов и аплаузи.

Щом Цар Футбол спи, имаме принцеси и принцове. Тях обичаме. Защото се раздават за България и защото ни радват. Спортна нация сме, но не даваме обичта си на хора, които не я заслужават. Юнаците – те се знаят кои си. С тях сме до дупка и ги подкрепяме.