Кои са прошляците – ние или те? - Футбол свят - Англия

Съвместна публикация на в-к Тема:спорт и Gong.bg

На мач в 7-а дивизия в Англия и какво следва от това

Ако тръгнете към източните лондонски покрайнини, ползвайки необятното метро, ще достигнете точка, в която имате голям футболен избор. Можете на свиете леко на югоизток за Чарлтън или Милоул, да кривнете леко към Лейтън или да продължите още няколко спирки. Там ви чакат Уест Хям, плюс Дагенъм енд Редбридж от Лига 2. Всичко това наистина е в рамките на няколко метро-минути. Зависи, разбира се, в каква степен сте натрупали своята персонална лондонска футболна биография. Или пък сте новак – тогава бягайте от тук, мястото ви е на север при Арсенал и Тотнъм или на запад – там са лъскавите квартали на Челси и Фулъм.

Миналата събота обаче тръпката бе грамадна. Стоя прав, на един крак и с изкривено към тавана лице в претъпканата мотриса на зелената линия. Над 99% от пътниците са фенове на „чуковете”. Настроението е приповдигнато – чака ги лесен домакински мач с Барнзли, а подножието на върха в Чемпиъншип е само на три точки. Тук-там из краищата на вагона в който съм и аз се чуват песни, пие се бира. Най-сетне се появява станция „Ъптън Парк”, където се случва едно мощно изливане на човешка маса, сякаш от падащ летателен балон сте извърли всички възможни торбички с баластра. Един от последните тъпкащи се към вратата фенове със синьо-лилав шал ме поглежда как стоя като пън и не мърдам и ме подканя с традиционното „Къмон мейт”. „Ноу, тенкс” – успявам да промърморя единствено, като останалата част от изречението си я оставям за наум, тъй като би предизвикала глуповато изображение на и без това натовареното с бирени наслоения лице. „Аз не съм за Уест Хям, продължавам за друг мач – на Хорнчърч”. Това трябваше може би да кажа, за да се насладя все пак на реакцията. Съществуваше обаче риск въпросният запалянко на „чуковете” изобщо да не бе чувал за наличието на отбор, със странното наименование Хорнчърч, въпреки разстоянието от една-две мили, което дели двата тима.

И така – след като бях преброил като част от подготовката всичките си билети или пропуски от мачове в Англия, и техният брой отдавна бе надхвърлил 100, можех да се потопя в авантюрата. Досегашният ми рекорд бе преди няколко години на мач на АФК Уимбълдън – тогава те бяха в Конферънс Нешънъл – петото ниво на английската футболна клубна система. Сега обаче бях на път да го подобря от раз – предстоеше посещение на мач от 7-о ниво! АФК Хорнчърч срещу ФК Ейвли.

Признавам, и аз не бях чувал изобщо за тези отбори преди да проверя какви са част от крайните алтернативи, които футболен Лондон предлага в традиционния си час – събота, 3 следобед местно време. Предишната вечер бях на мач от Лига 2 – Барнет срещу Челтънъм. Здраво кюскане, 2:2, екшън, почти пълен стадион от 3 хиляди души. На това ниво всичко си е като умалено копие, на който и да е друг елитен футболен двубой. Влизаш, купуваш си програмка, отскачаш до клубния фен-шоп и право към пъбовете за бира. Бях сигурен обаче, че седма дивизя вече ще представлява нещо по-различно – част от тези компоненти ще липсват. Стадионът е на няколко минути пеша от спирката на метрото. Е, добре е все пак да попиташ един-двама за точната посока, отдалеч няма много отличителни знаци. Покрай една малка река и на върха на една улица с висок наклон стигаш до мястото. Входът на „Хорнчърч Стейдиум” е скромен – табелка с името и разяснение за типовете билети. Отделна каса няма, промушваш се през металните и ръждясали броячи и за кратко, заклещен в някакво клаустрофобично пространство подаваш банкнота от 10 паунда, дават ти едно малко билетче и ти връщат монета от 1 паунд. Да, нормалната цена за възрастен за мач от седма английска футболна дивизия е девет лири. За българи /вероятно първите изобщо в историята на този стадион стъпвали тук/ това прави малко над 20 лева.

източник: Ники Александров, Gong.bg

Отстранявам от главата си всякакви мисли от рода на: „Какво ли би било на възможно най-селския мач у нас да се тропоса дори четвъртинката на тази цена?” Ясно е, че стандартите са други. Скоро става ясно, че организационно този следобед няма да отстъпва от започващия в съседство двубой на Уест Хям. Всичко си е същото, разликата е в мащабите. На „Ъптън Парк” в същия момент има близо 35 000, а на стадиончето в квартал Ъпминстър сме точно 266. Но и на двата стадиона всички трибуни са покрити. Статистиката за посещаемостта я проверих по-късно в официалния сайт на Чърч, който има толкова секции, колкото има в сайтовете на всички отбори от „А” група взети накуп. От този брой зрители, гостуващата агитка наброява около 30 фена, но за всички тях работят на пълни обороти два пъба, като от единия се открива страхотна гледка към терена, което би могло да те привлече да бъдеш на една ръка разстояние от любезната барманка и в същото време да гледаш своите любимци. Те в момента са в подем, на трето място в класирането с реални шансове за промоция в по-горната дивизия. Нещо, което никога не се е случвало в историята на Хорнчърч. Както и предстоящото в средата на януари гостуване на Гримзби. От официалната програмка за мача /цена 2 паунда/ става ясно, че никога в своята история, датираща от 1923 година, не е бил засичан подобен класен противник. Двубоят ще бъде за ФА Трофи. Така както споменах, че си има задължителната програма за мача, така не е за подценяване и клубният фен-шоп. Артикули от най-различен вид са на разположение преди и след мача, както и за кратко между полувремената. Цялата романтична картинка, завършва с прякора на отбора – трудно преводим, но все пак излиза нещо средно между „прошляците” и „бездомниците”.

Само седмица по-рано бях в Мадрид – гледах на „Бернабеу” Реал срещу Барса. Тръпката и емоцията и на двете места беше абсолютно една и съща. На моменти дори в Ъпминстър ми беше по-весело, по-живо, макар и доста по-студено. Направих неизбежното сравнение, като в триъгълника включих и България. Ясно е, че никога, или поне не в нашия живот няма дори да доближим някакво подобие на онова, което се случва на „Ел Класико”, че дори и на който и да е хванат произволно мач от Примера. Или от Премиършип, или от Бундеслигата, от Серия А. Подобни сравнения звучат налудничаво. Друго обаче ме притесни и вкара мислите ми в далеч по-тревожен коловоз. Това, което видях с очите си в края на Източен Лондон също никога, ама абсолютно никога не може да се види у нас. Подредбата и най-вече традицията – тези две неща не се копират. Нито с неограничените за нашенския локален мащаб бюджети на Лудогорец, Литекс, ЦСКА, Левски или Локо Пд, нито с каквито и да е други пари. Нали усещате, че не сравнявам аналога на 7-а английска дивизия с подобен в България. То такъв и не съществува. Колко ли нелепо би изглеждал мач между селските тимове на Точилари срещу Звънарци за първенството на община Кубрат, на който се продават програмки и можеш да си купиш шалче на тигрите от Точилари? На нашия си мач най-много едни семки да си купиш, да ги чоплиш край тъча и да гледаш от другата страна на игрището завързаното за колче магаре да не побегне. Каква тъмна бира, какъв фиш енд чипс, какви билети по двайсе кинта.

В необятния футболен свят продължават да съществуват места, като това в Ъпминстър, които те карат да вярваш в чистата игра, в това, че не всичко се купува с пари. Традицията всяка събота да бъдеш там, сред не повече от 100 или 200 твои съмишленици и да викаш за успех срещу Туутинг Енд Мичъм Юнайтед или срещу Конкорд Рейнджър също не се изгражда за две, десет или много повече години. Да подкрепяш може би твой колега от терена с когото утре ще работите заедно в кварталната поща, в супермаркета или в офиса за недвижими имоти. А по същото време по телевизията дават Челси, Юнайтед или Арсенал, чиито резултати научаваш едва като се прибереш у дома. Тъй като в пъба след мача има церемония – връчването на наградата за най-добър играч днес. На стойност 30 паунда. Понякога някой прибавя десетина отгоре, ако е бил доволен от играта на „прошляците”. Всъщност – кои точно са прошляците? Ние или те?