Българският футбол е дал път на редица легенди, които са оставили дълбока диря с изявите си на терена и треньорската скамейка. Една от звездите, която блести със собствен ореол в небосклона на този спорт у нас, безспорно е Аспарух Никодимов. 

И като играч, и като треньор той е постигал невероятни успеха със своя любим ЦСКА. И сега, на прага на 73-ия си рожден ден, дойде време да сподели спомените от великата си кариера в автобиографичната си книга "С ЦСКА в сърцето". 

GONG.BG вече ви представи два ексклузивни откъса от нея, а днес ще ви представим още една глава от живота на легендата, от който ще разберем как се е озовал в националния отбор за юноши, макар да се е подвизавал по това време във втора дивизия със Септември.

Автобиографията на големия спортист и треньор на ЦСКА е изповед не само за футбола, но и за реалностите в него. Тя описва пътя на момчето от софийското село Богьовци до най-големите световни стадиони, като "Маракана" и "Ацтека", "Анфийлд" и "Ноу Камп".

Животът на Паро е едно наистина изумително пътешествие из всички лабиринти на футбола. Ще прочетете за футбола от улицата в Орландовци. За махленския футбол в отбора "Сава Михайлов" от квартал Гевгелийски.

За юношеския футбол върху сгурията на стадион "Септември". За ЦСКА и дръзкия футбол, нужен не просто да се изправиш срещу европейските шампиони Аякс, Нотингам и Ливърпул, но и да ги победиш.

Като пряк участник във футбола у нас в течение на цели десетилетия, Никодимов представя възхода и спадовете на футболна България в най-славните и спорни дни на нейното минало. А един от фундаментите на тази книга са възторгът и страданието в бушуващите страсти по трибуните. Защото за хората футболът е преди всичко страст и любов.

В тази автобиография има много радост, но и още толкова огорчение. Но дали футболът не е точно такъв? Нима той не е също толкова справедлив и несправедлив, колкото и самият живот?

Отговорите на тези въпроси всеки би могъл да намери и сам на страниците от книгата. Разгърнете ги и се запознайте с един от най-големите актьори на българската футболна сцена – Паро Никодимов.

Аспарух Никодимов е вторият отляво на първия ред и тук е в състава на ЦСКА от есента на 1967 г Горе вдясно е Христо Бонев при един от малкото му мачове с екипа на армейците

източник: Личен архив

Ето още един ексклузивен откъс от книгата "С ЦСКА в сърцето" от главата, кръстена "От Б група на европейско първенство":

Още преди да навърша 18 години, вече играех не само за юношите, а и за мъжкия отбор на Септември. Бяхме скромен клуб, канцеларията му се намираше в един апартамент на площад "Ленин", както тогава се наричаше днешният "Независимост". За модерни футболни обувки можехме само да мечтаем. Бутоните ни бяха изработени от гьон и се заковаваха с пирони в подметката. Случваше се пиронът да излезе и главата му да се забие в крака, което беше много болезнено. Добре че имахме отличен обущар – бай Миджи, най-добрият майстор в София. Обувки с винтови бутони получих за пръв път едва в юношеския национален отбор.

Със Септември играехме в Б група, което си беше голямо изпитание. Още повече, че за гостуванията се налагаше да пътувам отделно от отбора, понеже трябваше да ходя на училище. Когато например имахме мач в Горна Оряховица, целият тим тръгваше ден по-рано. Само че аз бях ученик, нямаше как да пропускам часове. Возеше ме в деня на мача д-р Боби Гинчев, нашият лекар, който беше и ватерполист. Караше Мерцедес 190 и за мен беше удоволствие да се возя не само в неговата чудесна компания, но и в подобна лимузина, каквито тогава бяха рядкост.

Едва ли може днес да си представите какво беше тогава да играеш в Свищов, Белене или дори Койнаре – известното село до Червен бряг, чийто отбор също се оказа пробил чак до Б група. Натискът от трибуните беше зловещ, а съдията и гостите никога не можеха да бъдат спокойни за безопасността си. Най-често след подобен мач искахме само да се измъкнем по най-бързия начин от стадиона. За баня не можеше да става и дума, плакнехме се по пътя на някоя чешма.

Но за сметка на това дори и в Б група се играеше много приличен футбол. Не само в Септември, който по онова време винаги завършваше втори или трети, и предимно заради лош късмет не успя да се върне в елитната футболна класа на България. Навсякъде имаше способни треньори, а отборите най-често залагаха на схемата 4-2-4. Наричаха я "бразилската", макар че всъщност принадлежи на големия тим на Унгария с Пушкаш, Кочиш и останалите известни маджарски звезди от 50-те години. Именно с този вариант на игра унгарците бият Англия с 6:3 на "Уембли", а след това достигат и до финала на Световното през 1954 г., макар и да губят там от ФРГ с 2:3. Впоследствие Бразилия възприема същата постройка и печели двете световни титли през 1958 и 1962 г. Във втория случай у нас вече имаше телевизия и по черно-белите приемници "Опера" имахме възможност да гледаме репортажи от футболния Мондиал в Чили. Какво по-добро от това да играеш по схемата на световните шампиони?

В постройката 4-2-4 аз бях способен да участвам или като халф, или в атака. В "Сава Михайлов" например винаги съм бил централен нападател. Харесваше ми да вкарвам голове, нали те са солта и пиперът във футбола? Помня един мач на юношите на Септември с Левски, когато те ни поведоха с 2:0, а аз изравних резултата с два гола. Друг път играехме с връстниците ни от Спартак София на сгурията в квартал Иван Вазов. Само за първото полувреме им вкарах пет гола, след което ме смениха.

Така през 1962 г. за пръв път получих повиквателна за Юношеския национален отбор на България. Предстоеше Европейското първенство в Румъния и селекционерът Любомир Ангелов – Старото беше преценил, че ще му свърша работа. Шампионатът се водеше за футболисти до 18 години, а аз още дори нямах 17 навършени. Жребият ни прати в тежка група с Англия, Холандия и Югославия.