Българският футбол е дал път на редица легенди, които са оставили дълбока диря с изявите си на терена и треньорската скамейка. Една от звездите, която блести със собствен ореол в небосклона на този спорт у нас, безспорно е Аспарух Никодимов. 

И като играч, и като треньор той е постигал невероятни успеха със своя любим ЦСКА. И сега, на прага на 73-ия си рожден ден, дойде време да сподели спомените от великата си кариера в автобиографичната си книга "С ЦСКА в сърцето". 

GONG.BG вече ви представи един ексклузивен откъс от нея, а днес ще ви представим още една глава от живота на легендата, от който ще разберем как е почнал славният му път във футбола. 

Автобиографията на големия спортист и треньор на ЦСКА е изповед не само за футбола, но и за реалностите в него. Тя описва пътя на момчето от софийското село Богьовци до най-големите световни стадиони, като "Маракана" и "Ацтека", "Анфийлд" и "Ноу Камп".

Животът на Паро е едно наистина изумително пътешествие из всички лабиринти на футбола. Ще прочетете за футбола от улицата в Орландовци. За махленския футбол в отбора "Сава Михайлов" от квартал Гевгелийски.

За юношеския футбол върху сгурията на стадион "Септември". За ЦСКА и дръзкия футбол, нужен не просто да се изправиш срещу европейските шампиони Аякс, Нотингам и Ливърпул, но и да ги победиш.

Като пряк участник във футбола у нас в течение на цели десетилетия, Никодимов представя възхода и спадовете на футболна България в най-славните и спорни дни на нейното минало. А един от фундаментите на тази книга са възторгът и страданието в бушуващите страсти по трибуните. Защото за хората футболът е преди всичко страст и любов.

В тази автобиография има много радост, но и още толкова огорчение. Но дали футболът не е точно такъв? Нима той не е също толкова справедлив и несправедлив, колкото и самият живот?

Отговорите на тези въпроси всеки би могъл да намери и сам на страниците от книгата. Разгърнете ги и се запознайте с един от най-големите актьори на българската футболна сцена – Паро Никодимов.

Ето още един ексклузивен откъс от книгата "С ЦСКА в сърцето" от главата, кръстена "Детски времена с топката": 

Паро Никодимов

източник: Личен архив

В Орландовци учих до седми клас, а след това отидох в 29-а гимназия до Лъвов мост. Точно тогава обаче родителите ми получиха жилище в Западен парк, където се преместихме. Под "жилище" разбирайте една тясна гарсониера. Тогава нямахме право на апартамент с повече стаи, тях ги даваха на семейства, които имат син и дъщеря. Затова с брат ми спяхме на една кушетка – докато той отиде войник.

Въпреки че не бях съгласен, нашите ме записаха в 3-та гимназия "Марин Дринов", където трябваше да изкарам втория срок. Но аз се заинатих и реших, че няма да ходя на училище. Родителите ми излизаха рано за работа и нямаше как да ме следят къде се скитам. Изчаквах приятелчетата да се върнат от училище и заминавахме да ритаме. Едва в края на срока нашите разбраха, че не съм влизал в час и ще повтарям годината. Изглежда, че съдбата е имала пръст във всичко това, тъй като именно в новия осми клас се запознах с бъдещата ми съпруга Светла.

В "Марин Дринов" сме завършили не само ние двамата. От нашите випуски например е прочутата певица Йорданка Христова, която по-късно изпълни "Сърца червени" – песента, звучаща и до днес на "Армията". От същата гимназия бяха и бъдещият ми съотборник Борис Станков, големият баскетболист Темелаки Димитров, както и известният гимнастик Станой Борисов.

Като гимназист постъпих в състава на "Сава Михайлов" – кварталния футболен тим на Гевгелийски, кръстен на името на големия войвода от ВМРО. Имахме си игрище зад Трета градска болница. Наблизо живееше бъдещият ми треньор в „Армията“ Манол Манолов – Симолията, който в онези години вече беше от лидерите на ЦДНА и Националния отбор.

Макар и квартален тим, ние бяхме под наблюдение от Септември – дружеството, в чийто регион попадахме. А в "Сава Михайлов" наистина имаше футболисти с качества. Такъв беше Найчо – много силен играч, който притежаваше висок отскок, понеже тренираше още волейбол и баскетбол. Или пък Данчо Асенов, който тогава учеше в механотехникума "Сталин".

Данчо играеше и за Септември, а по-късно осъществи и връзката ми с този отбор. Един ден го викнал треньорът Серги Йоцов и му казал: "Разбрах, че в "Сава Михайлов" има едно момче, което бих желал да видя. Доведи го в неделя…". Това момче бях аз.

Започнах късно, вече бях на 16 години. По онова време Септември имаше значителен авторитет. В този отбор играеха едни от най-добрите футболисти от кварталите, разположени западно от улица "Опълченска". Това бяха все бедни махали, като Коньовица и Ючбунар, където се играеше много футбол. Там, на сгурията на стадион "Септември", където тренираха юношите, се раждаха големи таланти.

Вероятно сте чували, че първата шампионска титла на ЦСКА е спечелена от неговия предтеча Септември при ЦДВ през 1948 г., когато повечето играчи от обединения отбор са именно септемврийци. В Септември подготовката се водеше от специалисти, като Трендафил Станков и Серги Йоцов, и съвсем не случайно през 1960 г. отборът беше станал носител на Купата на Съветската армия. Младият Димитър Якимов наскоро беше преминал оттам в ЦСКА. Сега беше дошъл и моят ред да облека екипа на Септември.

Имах щастието да попадна на бате Серги, изключителен професионалист. Днес ги наричат "скаути" и една значителна част от работата им е да откриват футболни таланти сред подрастващите. Освен с набито око, той разполагаше с огромна картотека с данни за перспективните деца и юноши не само от София, а и в цяла България. Данните му все едно излизаха от компютър, само че на хартия. Беше способен да прецени отлично качествата на всеки млад футболист, а след това като треньор да ги доразвие. Смело мога да кажа, че в този бранш Серги Йоцов е един от най-добрите, които са работили в цялата история на футбола ни.

След първите тренировки Йоцов прецени, че е най-добре да ме пуска с по-големите. Можех да играя и като халф, и като нападател. Още в първия сезон се класирахме за финалите на Републиканското първенство за юноши. Вече си мечтаех как ще вземем шампионската титла, когато една сутрин бате Серги ми каза, че отпадам от състава!

Причината не беше футболна. Точно тогава в училище хич не ми вървеше математиката. Учителката се обадила в дружеството да каже, че имам двойка. И за наказание не ме взеха за финалите. Днес това може да звучи странно, но тогава беше така – футболът не бива да пречи на учението. Железен принцип, особено при треньор като Серги Йоцов. И докато останалите заминаха, аз си останах вкъщи. Това ми беше за урок.