Европейското първенство по волейбол приключи, а емоциите, които състезателите на Пламен Константинов ни донесоха продължават да отекват във времето.

Беше много хубаво!

Като в приказките с отворен край, селекционерът трябваше да започне от нулата и да сглоби боеспособен състав за кратко време и без един куп контузени волейболисти. Трябваше да се представим на ниво, домакинството на този престижен форум ни задължаваше. Попаднахме в трудна група с Германия, Чехия и Холандия. Самото класиране напред ми изглеждаше като голям успех. Нашите момчета обаче бяха на друго мнение. Те искаха да направят нещо голямо и се хвърляха като истински лъвове на паркета, подкрепяни от над 13 хиляди зрители във всеки един мач.

Не можах да отида на първите два и пропуснах победата над немците с 3:0 гейма, и успеха над коравите чехи с 3:2. Гледайки тези двубои по телевизията изпитах непреодолимото вътрешно желание Тодор Алексиев да завършва всички атаки. Знам, че това е невъзможно, но просто ми допадна реакцията му след всяка реализирана точка. Този страховит поглед казваше само едно: „Аз съм готов да стигна финал, ние сме готови да вземем медал”.

Ето това е спортен хъс и злоба. Благословени са спортистите, които притежават тези качества.

Срещата с Холандия също беше неописуема. Отново пълна зала, викове "Българи Юнаци" и драматичен успех с 3:2. Този път имах удоволствието да съм сред щастливците в Арена Армеец. По-доволни и обединени хора по трибуните не съм виждал от години. Малки, големи, бедни, богати. Без значение от социалния статус, без значение от работното място. Тези различия бяха забравени на секундата, защото в този момент значение имаше само едно - България се класира на 1/4 финал. От емоционална гледна точка вторият сблъсък с Германия беше още по-вълнуващ.

Час преди двубоя феновете започнаха да се събират, познати и непознати обсъждаха докъде можем да стигнем, а заради огромния наплив пред залата бе изкарана голяма плазма. Този четвъртфинал мина на един дъх, докато гледах с удивление Владо Николов. На 38 години той правеше чудеса, играеше с такава лекота и удоволствие. Победата логично дойде, категоричен успех с 3:0 гейма. След сблъсъка обаче настъпи най-истинският момент. Тогава Теди Салпаров взе микрофона за да благодари на големия мъж Николай Пенчев, който беше вездесъщ, въпреки преживяната лична трагедия предния ден. Нели Петков запя "Мила Родино", а с нея като един пяха още 14 хиляди.

Беше велико!

След мача клаксоните на колите огласяха нощна София, никой не се вълнуваше от задръстването, което се оформи пред залата при излизането на колите. Бяхме на полуфинал, останалото нямаше никакво значение.

Ще ви разкажа какво видях в съботния ден. Този път влязох в залата малко по-късно. Някъде в началото на четвъртия гейм срещу Франция. Влетях на спринт, но с усмивка на уста, мислейки, че съм единственият луд, който тича, безкрайно закъснял за да влезе в Арена Армеец, но не беше така.

Още поне 10 или 15 човека бягаха с мен, закъснели след работа, но с билети. Вълнуваха се. Питаха дали ще победим. Отвърнах, че не съм волейболен спец, а фен също като тях.

Атмосферата в залата отново ни погълна. Всичко мина страшно бързо, но в тайбрека се случи нещо, което ще помня цял живот. При 14:12 в полза на Франция едно детенце на 8 години с навлажнени от сълзи очи попита майка си защо губим. Жената не знаеше какво да каже и просто му подсказа да погледне пълната зала, а в нея кънтеше мощното „Сърце, душа за България”.

Запечатах тази картина в съзнанието си. Нищо чудно това малко момченце да стане волейболист след време. Искрата в него вече е запалена.

Всички ние в Арена Армеец видяхме как един български отбор може да се надиграва с колоса Франция. Въпреки загубата, въпреки всичко... Изцедени до последна капка пот, уморени, но непримирими. Такива бяха българските волейболисти. Те се бореха за всяка една точица, а за публиката това беше предостатъчно. Точно заради тази непримиримост Владо Николов пое вината за загубата. Не, Владо, ти не си виновен за нищо. Ти надскочи себе си както неведнъж си правил. Националите бяха достоен опонент и срещу Италия, въпреки поражението с 1:3 гейма на малкия финал. Накрая стана така, че победите и загубите загубиха смисъл, защото момчетата на Пламен Константинов спечелиха най-ценното - обичта на българите.

Хората по трибуните бързо усетиха, че волейболистите се борят със зъби и нокти за каузата „национален отбор”, за каузата „България” ! И затова издигнаха на пиедестал своите любимци, пяха, скандираха и се бориха заедно с тях. Така неусетно фенове и отбор се превърнаха в едно неразривно цяло, в един страхотен юмрук.

Може би има горчив вкус в устата на Пламен Константинов, защото този път бяхме на сантиметри от медал, защо не и златен, но нищо.

Момчета, благодарим ви за тази неповторима емоция. Велики сте!