Витоша Бистрица сбъдва мечти

В едноименната лента, превърнала се в любима на стотици милиони през последния четвърт век, определеният за най-велик филмов герой на всички времена – Форест Гъмп, изрича прословутата фраза: „Животът е като кутия с шоколадови бонбони. Никога не знаеш какъв ще ти се падне“. 

В случая на нашия герой едно телефонно обаждане е „бонбонът“, който променя всичко на 180 градуса. Отказал се окончателно от футбола, тръпнещ в очакване на първото си интервю за работа далеч от терена, Радко Мутафчийски получава така дългоочаквания шанс да изживее детската си мечта – да усети отвътре духа на родната „А“ група. 

Получава го от старши треньора на Витоша (Бистрица) Костадин Ангелов.

 Днес, близо четири месеца след завръщането си, юношата на Левски изпитва повече от всякога наслада от футбола, играе без напрежение и именно загърбването на заробващите и обременяващи понякога огромни очаквания му дават възможност да покаже най-доброто от себе си. 

Бившият футболист на Балкан (Ботевград), Академик (София), Чавдар (Етрополе), Сливнишки герой (Сливница), македонски Хоризонт (Турново) и гръцките Ейгиниакос и Аполон (Лариса) отново обикаля България, но не като представител на Министерството на туризма, от което го раздели един телефонен разговор, а като играч на бистричани. 

В полите на Витоша 28-годишният защитник не само си върна удоволствието от футбола, но и възможността един ден отново да заиграе зад граница. 

- Радко, наистина ли се бе отказал от футбола това лято и дори имаше насрочено интервю за работа в Министерството на туризма?
- Колкото и странно да звучи, да. Насъбраха се доста негативни неща в личен и професионален план и в един момент просто реших да приключа. Вече бях разучил алтернативите пред мен и понеже съм завършил „Туризъм“, имах насрочено интервю за работа именно в Министерството. Тогава обаче ми се обади Костадин Ангелов и нещата се промениха за мен.

- Защо юноша на Левски, който има над 80 мача в професионалния футбол в България, над 50 в елита на Македония, играл е в евротурнирите, бил е две години в Гърция, решава да спре на 28 години?
- Животът, или по-скоро кариерата ми се стече така, че това лято се завърнах у нас разочарован от престоя си в Гърция, където бях за последно. Започнах тренировки в Славия с уговорката, че се очаква братята Христови да бъдат продадени в чужбина, а на мен да ми се предложи договор. Впоследствие обаче до трансфер се стигна единствено на Петко във Фиорентина. Аз продължих да тренирам с „белите“, но яснота за бъдещето ми нямаше. Първоначално ми бе казано, че до лагера в Банско ще има решение за мен. Въпреки че отидох с тима на подготовка, такова обаче нямаше. Аз усетих накъде отиват нещата, не се чувствах добре с оглед ситуацията, в която се намирах, и сам питах какво се случва. Разбрах, че няма как да ми бъде предложен договор. Прибрах се обратно в София, като си казах, че или ще играя в „А“ група, или спирам с футбола. Много отбори от „Б“ група ме търсеха, но аз бях решил, че повече няма да обикалям извън София, освен ако не е за тим от елита. Последните четири години ги прекарах сам в чужбина и ми се искаше, ако не съм до близките си, то поне да знам, че си заслужава. Сезонът започна, а предложения за мен нямаше. В един момент се примирих с мисълта, че мечтата ми да играя в „А“ група няма да се реализира, и си казах: „Ок, дотук бях!“ Уредих си интервю в Министерството на туризма и вече мислех за живота след футбола, когато ми се обади Костадин Ангелов. Нещата се развиха бързо и положително. За мен нямаше значение в кой отбор съм, стига да съм в „А“ група. И ето ме сега тук, във Витоша (Бистрица).


- Какво е чувството да се откажеш от нещо и впоследствие да се върнеш към него по начина, по който най-много ти се иска?
- В момента се чувствам прероден. Изпитвам невероятна наслада от футбола. Може би защото в един момент се бях отказал от тази своя мечта, сега водещо е удоволствието от играта. Това, което изживявам сега, е просто бонус за мен. Няма напрежение, няма тежест. Освен това попаднах на място, което е трудно да възприема, че съществува във футболните среди у нас – невероятен колектив, треньори с различно виждане и мислене, както и президент, който не само че не се бърка в работата на спортно-техническия щаб, но и не внася излишно напрежение, не търси резултати на всяка цена. Нещата за много кратко време се завъртяха на 180 градуса за мен. Вярвам обаче, че всичко се е случило с причина. Може би просто това е бил начинът, пътят, който да премина, за да реализирам своята мечта. 

- Лятото на 2015-а – ти си на 26 години, свободен агент след два силни сезона с Хоризонт (Турново), 55 мача и 2 гола във всички турнири, включително и три за Лига Европа, единият от които срещу хърватския гранд Хайдук (Сплит). Две години по-късно се отказваш. Защо?
- В Хоризонт бяха едни от най-силните ми години. През първия сезон завършихме втори, само на две точки зад шампиона Работнички (Скопие), играхме на два пъти в квалификационните кръгове на Лига Европа. Треньор ми бе легендарният Гоце Седлоски. За съжаление, в края на втория сезон, когато изтичаше и договорът ми, скъсах менискус. Стиснах зъби и изиграх десетина мача на инжекции, но в един момент болката стана нетърпима и реших да се върна в България и да се оперирам. Бях почти стигнал границата, когато ми се обади Седлоски, който по това време вече бе в шампиона Вардар (Скопие), да ми каже, че ме иска в отбора за предстоящите квалификации в Шампионската лига, тъй като титулярният му защитник е със... скъсан менискус. Нямаше какво да направя. Контузията ми не бе лека и трябваше да се оперирам. Такъв ми бил късметът. Не ми беше за първи път обаче. Преди години, когато бях в Левски и се борех за място в мъжкия отбор, също не ми провървя. Заминах на лагер с тима в чужбина с ясните индикации, че имам голям шанс да се озова за постоянно в първия състав. И досега не съм се чувствал във формата, в която бях тогава – може би най-добрата в кариерата ми. Няколко дни по-късно, по време на контролата с Динамо (Киев), счупих глезена си, а заедно и с него шанса да заиграя в Левски...

- А после?
- После, след като се възстанових от контузията, заминах за Ботевград. Играх един сезон в Балкан, после минах през Академик (София) и Чавдар (Етрополе), където бяхме събрани много добри футболисти – Ивайло Яначков, Стилян Николов, Антон Недялков, Симеон Славчев, Димитър Пиргов, Петър Тончев, Ерик Почански и др., а колективът бе невероятен. По една или друга причина, той бе разбит и много от нас си заминаха. Така се стигна до преминаването ми в Хоризонт (Турново).

- А гръцката ти одисея?
- Както ти казах, върнах се от Македония контузен, претърпях операция и имах нужда от време да се възстановя. Докато навляза във форма, повечето първенства вече бяха започнали. Така ми се отвори вариант за Гърция. Там обаче нещата се объркаха от самото начало. Мой сънародник, с когото заминахме заедно от България, взе пари на ръка за трансфера, но още на третата седмица си стегна багажа и се прибра, без да се обади. Президентът побесня и общо взето аз като българин го отнесох. Неприятна ситуация. В един момент мислех и аз да се върна, но понеже съм упорит, реших да остана и да се боря. Беше тежко. Няколко мача играя, няколко не играя, не се плащаше редовно... позната работа. След края на сезона, след като ми дължаха няколко заплати, се прибрах в България. Един аржентинец, с когото играех в Ейгиниакос, ми се обади и ме покани да отида в Аполон (Лариса). И там финансово нещата не стояха кой знае колко добре, не се плащаще добре, бяхме лъгани и в края на сезона се прибрах в България. Бях казал, на президента, че ще се върна единствено ако ми изплати дължимото. Това обаче не се случи, отказах предложенията на няколко тимове от Гърция, останах и започнах подготовка със Славия. Нататък историята я знаеш...

- Сам казваш, че когато вземеш дадено решение, трудно човек може да те накара да го промениш? Съжаляваш ли за нещо? За завръщането ти от Гърция? За отказа да останеш там в друг отбор например?
- Не, не съжалявам. Явно, за да изпитам това удоволствие от играта в „А“ група в момента, е трябвало да премина през тези неща. Разбира се, годините, от една страна, но и животът в чужбина, от друга, са ме променили доста. Видях и научих много не само футболни, но и житейски неща. Ако има нещо, за което мога да кажа, че съжалявам, е това, че се контузих тежко, докато бях в Левски, както и че преди исторически първи мач в групите на Шампионската лига – гостуването на Барселона, бях гласен за групата от Станимир Стоилов, тъй като имаше доста контузени. Вълнението от възможността да пътувам за Испания бе невероятно. Мирослав Иванов и Мариян Огнянов обаче се върнаха по-рано от очакваното и за мой лош късмет, отпаднах от списъка.

- Но все пак мечтата „А“ група, макар и няколко години по-късно, все пак стана факт...
- Абсолютно! Затова казвам, че може би такъв е бил моят път.

- По твое време като юноша на „Герена“, който тренира близо две години с първия отбор, бяха футболисти като Елин Топузаков, Игор Томашич, Шакиб Бензукан, Юсеф Рабех, Веселин Минев, Живко Миланов. Ти си бил назад на опашката за място в състава. Днес конкуренцията навсякъде е далеч по-малка, липсва големият брой изявени футболисти, някои от звездите в елита са били такива и преди 10-15 години, а младите така и не успяват да се докажат и наложат. Защо според теб?
- Времената са различни, разбиранията – също. Младите днес имат огромен шанс, а го пропиляват с лека ръка. Нямат търпение, нямат желание да се борят. Задоволяват се с малкото, с това, което им е достатъчно за днес и утре, без да се замислят за нещата в дългосрочен план. Когато вътрешният стимул липсва, няма как да постигнеш нещо голямо. А системата изхвърли ли те веднъж, после трудно те допуска обратно. Трябва здрава работа, целеустременост и лишения. Иначе ставаш посредствен. А веднъж тръгнеш ли по пътя на посредствеността, попаднеш ли в такава среда, си загубен. 

- В това отношение Витоша се стреми да се развива постоянно. Тимът си спечели симпатиите на мнозина със смелия и атакуващ футбол, който практикуваше в началото на сезона, но който не донесе желания резултат. Сега, след промяната на схемата и възхода в представянето, що се отнася до резултати и точки, оптимист ли си за оцеляването на отбора в Първа лига?
- Оптимист съм, защото мисля, че стабилността и ясната посока, която има клубът, ще надделеят над хаоса в някои от останалите отбори в края на шампионата. Може да сме загубили доста мачове, но това вече става много трудно, а на баражите и 1 гол може да е достатъчен. Абсолютен оптимист съм за оцеляването на тима.

- Радко, благодаря ти за този разговор и успех!
- Благодаря и аз!

профилна снимка

*Коментирай конкретната статия и използвай кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание!

 
Витоша Бистрица

Първа лига