Валентина Георгиева: На 17 години отново се научих да ходя, а сега съм горда, че на Олимпиадата ще прославям България

Най-добрата състезателка на България по спортна гимнастика - Валентина Георгиева, която спечели златен медал на прескок на Световната купа в Баку, и си осигури квота за Олимпиадата в Париж, даде специално интервю за Gong.bg. Тя говори за най-тежкия период в спортната си кариера, когато е получила тежка контузия в коляното и на 17 години отново се е учила да ходи. Валя призна, че с много търпение, воля и характер е преодоляла всички трудности и този период вече е в миналото. Гимнастичката, която за първи път ще участва на Олимпиада, е горда, че ще има възможност да прославя България. И не крие, че има големи амбиции и се надява да вземе медал от Париж. 

- Здравей, Валентина. Как си?

- Добре съм, чувствам се добре, готвим се упорито. Аз от Световните купи преди това нямам почивка и съм в състезателен режим, няма да изляза скоро.

- Как реши да се занимаваш с този спорт и кой те запали?

- Когато бях на четири години, мама ме записа на художествена гимнастика на „Герена“. На стадион „Георги Аспарухов“ залата е разделена на две части. От едната е художествената, а другата спортната и през повечето време, по време на загрявката, аз обръщах повече внимание на спортната гимнастика. Винаги съм била енергично дете, гледах постоянно как тези каки и батковци скачаха и правеха цялото това нещо с желание, докато в художествената гимнастика не ми беше интересно. Там нещата са по-бавни и не е моето. 

Говорих с мама дали ще можем да се свържем със спортната гимнастика. Аз три години тренирах художествена гимнастика, на шест години ни заведоха в залата на Раковски и ни свързаха с моя треньор Филип Янев и първата тренировка трябваше да е пробна – тридесет минути да скачам на батута, което най-хубавото нещо за всяко едно дете, за да види той дали има качества в мен за спортна гимнастичка – гъвкавост, сила и т.н. Обаче от 30 минути времето мина на час и половина и когато сме излезли с треньора ми от залата аз съм била с усмивка до ушите и съм казала, че предпочитам спортната гимнастика пред художествената.

- Когато започна да се занимаваш с гимнастика, въобще имала ли си спортист, на който искаше да подражаваш?

- Като бях по-мъничка, не знаех никой и нищо. Впоследствие разбрах даже, че и този спорт съществува. Както на много гимнастички, Симон Байлс за мен бе момичето, което искам аз да настигна и да съм рамо до рамо с нея.

6 снимки

- Какъв треньор е Филип Янев, разкажи малко повече?

- С Филип Янев от самото начало имаме много силна връзка. Има моменти, в които само с поглед ще се разберем за какво аз трябва да се стегна, къде да отида или какво да направя. Разбира се, не всеки ден е хубав ден при нас, но за нищо на света не бих заменила този треньор. Имала съм доста предложения да тренирам в чужбина и в други клубове и треньори, но просто съм си казала, че с него съм тръгнала и с него ще завърша.

- Ще те върна към може би най-неприятния спомен, а именно контузията. Как се почувства след нея, когато разбра какво се е случило?

- Аз в деня на контузията много неща не си спомням. Много ми дойде психически и когато отидохме в болницата в Германия, ми казаха какво всъщност се случва. Казаха ми, че имам проблем с кръстната връзка по тестовете, които ми направиха. Аз не знаех какво е това, знаех, че треньорът ми е преминал през това нещо, но нищо подробно не знаех. Когато се прибрахме в България и вече разбрах как стоят нещата, треньорът ми каза - приготви се с адски много търпение, защото физическото аз ще го направя, но психически трябва да се стегнеш, за да го преодолееш.

- Каза, че отново си се научила да ходиш на 17-годишна възраст, колко тежко ти беше?

- Наистина беше доста тежко, защото в началото всичко беше наред. След като махнах конците, започнахме с опъване на крака. Два месеца бях в шина с патерици и не можех да свивам крака повече от 60 градуса. После имаше много болка, правиш една крачка напред – връщаш се три назад. Не беше  приятно, но аз и малкия прогрес го виждах, защото за всяка друга контузия съм пренебрегвала и прибързвала, но за коляното си казах, че всичко ще бъде по план, ще се бави, но всичко да бъде наред. 

И в момента, в който отидох на контролен преглед след два месеца, докторът ми каза, че минискусът ми вече е зараснал и мога да махна постепенно патериците, но да оставя шината за още месец. Попитах го дали мога да махна и двете патерици, той ми каза само да внимавам. На прибиране от болницата даже ходих вече без патериците и тогава наистина много се зарадвах и видях, че има смисъл да продължавам.

- Кой беше човекът до теб в това тежко време за теб и ти даваше кураж да не се отказваш?

- До мен неотлъчно бяха родителите ми, семейството ми като цяло, треньорът. Аз първите две седмици след операцията не ходих в залата, защото рехабилитацията беше на друго място, но след това от залата почти не съм излизала. С патериците, но бях там, треньорът бе неотлъчно до мен, федерацията също бе до мен. Най-добрата ми приятелка, която също е спортна гимнастичка, с която ще бъдем сега заедно на Европейското първенство и впоследствие приятелят ми, с който се събрахме малко след контузията. 

В началото като че ли се затворих в себе си, не позволявах на никой да дойде до мен и да ми каже да вдигна главата нагоре и да продължа, защото имаше момент, в който не виждах никакъв прогрес. Казвах си, че ще раздвижа този крак, колкото да мога да ходя и рехабилитацията за мен приключва, мислех си, че не си заслужава този спорт и не искам да продължавам. Обаче съм инатливо момиче и си казах, че ще е обратното и ще се върна по-силна от всякога.

- Смяташ ли, че преживяното те е направило по-добър спортист и човек?

- Самата аз усетих, че съм човек с главно „Ч“ и с много здрава психика.

- Как се почувства, когато след контузията отново се появи на тренировка?

- Почувствах се жива, защото залата е моето място, на което се чувствам сигурна, чувствам се себе си и мога да изкарам всяка една емоция. Наистина се почувствах жива и все едно съм някъде в облаците.

- А когато отново се завърна към състезанията?

- Тогава беше малко по-шокиращо, защото не очаквахме да направим такива резултати. На първото състезание стресът беше малко повече, но и там го преодолях. Видях, че веднъж като тръгна, ще продължим доста подобаващо.

- Сега ти предстои Олимпиада, колко голямо постижение е това за един млад спортист?

- Това е най-големият форум, това е най-високата точка за всеки един спортист. Ако си стигнал до Олимпиада и си спечелил медал, то ти си най-добрият спортист като цяло.

- Какво ти каза твоят треньор, когато разбра, че си получила квота за Париж?

- Ние тогава бяхме на Световната купа в Баку, финалът беше часове преди рождения му ден. Тогава не очаквах да съм първа. Когато видяхме крайното класиране, че оставам първа, тогава емоциите ми бушуваха, просто легнах на подиума. Треньорът ме прегърна и ми каза; „Жестока си, направи едно завръщане“. Впоследствие разбрахме за квотата, че е моя. С него си коментирахме, че аз отивам на първа Олимпиада като състезател, а той отива на първа Олимпиада като треньор и включително и за двамата ще бъдат някакви велики емоции.

- 12 години не е имало представител на този спорт на Олимпиада, това постижение кара ли те да се чувстваш още по-горда?

- Кара ме да се чувствам горда българка затова, че прославям нашата страна и показвам, че има ли желание, има и начин.

- Когато беше контузена, минаваше ли ти през главата, че някой ден ще бъдеш на Олимпиада?

- Не, никога не съм си представяла, че ще стигна дотам, камо ли толкова скоро.

- Това ще бъде твой дебют на такъв форум, какво да очакваме като представяне?

- Бих казала - очаквай неочакваното. Ще се постараем за сигурно и чисто изиграване, Дай Боже финал, а ако е писано и медал. И в личен и професионален план си пожелавам да съм здрава. Ако съм здрава, показвам, че от невъзможното става възможно.