Младата звезда на Манчестър Сити Габриел Жезус е поредният атлет, използвал сайта Players Tribune, за да разкаже историята си.

GONG.BG преведе цялата, за да представи живота на бразилеца от дете до сега. От първо лице, единствено число, и наистина въздействащо...

Габриел Жезус

"Всеки път когато вкарам гол, майка ми звъни. В момента, в който топката се озове в мрежата, телефонът звъни.

Няма значение дали е у дома в Бразилия или на стадиона да ме гледа. Винаги ми се обажда. Затова тичам до флагчето и слагам ръка на ухото, за да ѝ кажа - "Alô Mãe!"

Когато пристигнах в Сити, хората го смятаха за доста смешно и непрекъснато ме питаха защо го правя.

Бързият отговор е, че обичам майка си и тя винаги ми се обажда.

Има и дълъг отговор, който започва с момчешката ми мечта. В Бразилия има милиони момчета с мечки. Но аз имах късмет, защото познавах някои супергерои.

Израснах в квартал наречен Пери Жардим в северната част на Сао Пауло. За някои хора, животът там е мъчен. Аз имах късмет, майка ми се трудеше неуморно и семейството ни винаги имаше какво да яде. Но много от децата, с които израснах, нямаха. Понякога се хранеха веднъж на ден, на тренировка. А някои от тях дори не играеха. Идваха само, за да са там и да получат един безплатен сандвич с шунка и нещо за пиене. Винаги едно и също. Понякога, само безалкохолно. Това е всичко, което имаха за цял ден, разбирате ли?

Всички мои мечти започнаха с Клуб Пекениньос. Означава "Малките". И е много повече от футболен клуб. Не си представяйте плажове, палми и подобни неща. Това не е Пери.

Нашето игрище бе точно до военен затвор. Игрището бе сгурия, без трева и бе оградено с борове. Единствените хора, които играеха там освен нас, бяха полицаите от затвора.

Когато бях на 9, отидох там с моя приятел Фабиньо, да питаме дали можем да играем за отбора. Минахме през гората с бутонките в ръка. И тогава срещнахме човека, който промени живота ни - Хосе Франсиско Мамеде. Той бе треньор на най-малките и ни каза - "Разбира се, че може да играете следващия мач."

Без договори, без нищо. Защото този клуб не се опитва да изкара нещо от децата, просто се опитват да им дадат някакви положителни насоки. Да им дадат нещо за ядене. Да ги държат далеч от улицата. Пекениньос не е голям клуб, така че надали сте чували за него. Но мога само да ви кажа, че там правят чудеса.

Понякога децата пътуват по цял час с автобуса, за да хапнат и да вземат малки canasta básica - кутии с храна, които да занесат на семействата си. Ориз, боб и хляб, така се преживяваше месецът.

Треньор Мамеде имаше малка стара бяла кола - Фолксваген Бийтъл, сигурно от 70-те, и с него возеше децата. Ние бяхме толкова малки, че се събирахме по 9-10 в колата, с топките и с кутиите с храна и всичко.

Това, което клубът прави за децата е... невероятно.

В Бразилия имаме израз за тези хора, като Мамеде: Heróis sem capes.

Рицари без броня.

Той е точно това за толкова много деца. Мамеде и останалите треньори... те ни дадоха шанс в живота.

Габриел Жезус

източник: instagram.com/dejesusoficial

За мен, футболът е всичко. Любовта към топката е всичко. Пекениньос имаше тренировки само два пъти седмично, така че когато не бях там, играех по улиците на Пери. Понякога с приятелите го правехме до полунощ, след това оставахме още час-два да говорим за момичета и да се майтапим.

У дома нямаше какво толкова да правим. Баща ми ни изостави когато бях малък, така че майка ми работеше всеки божи ден, за да издържа мен и братята ми. Тя беше чистачка в града и когато се прибираше след работния ден, трябваше да дели леглото си с мен и един от братята ми.

Някои деца имат видеоигри. Аз имах топка и въображение. Което беше готино, защото имах истинско детство. Имахме турнири, като всяка улица правеше собствен отбор, а наградата бе кенче с безалкохолно. Беше си истинска война за едно кенче. Просто нямаше друго. За нас тогава, това кенче значеше повече от Копа Либертадорес. Ако спечелиш, разнасяш кенчето като купа и няма по-хубаво чувство на света. Всеки си пийва по веднъж и предава на другия. Трофеят кенче е 10 пъти по-добър от шампанското, човече. Десет пъти по-добър.

Когато станах на 13 се случи нещо, което ми направи огромно впечатление. Отборът ни игра голям турнир в Сао Пауло и бяхме много силни. Побеждавахме в началото големи отбори с по 12-13 гола разлика. Стигнахме на финала и играхме срещу Португеза де Деспортос, професионален отбор. Единствената причина да играят те в този турнир бе да следят деца от по-малките отбори. Като по филмите. Ние - едно малко отборче, което играе край затвора, а те истински отбор с истинска екипировка и всичко останало. Но ние си казахме - "Няма как, ще излезем, за да бием. Трябва."

Имаше буря същата нощ. Сутринта се говореше как може да отменят мача. До началния му час, всичко бе в кал. Лудница. Тичахме и падахме по цялото игрище. Никой не можеше да се задържи на крака. Но съперниците ни си бяха добре. Не падаха. Имаха метални бутони. Онези, които можеш да сложиш при дъжд. Нашите бяха евтини с пластмасови бутони, износени. В този момент помня, че си помислих... "По дяволите. Това е животът."

Раздадохме се до край, но пак загубихме с 2:4. Никога няма да забравя как гледах Португеза да празнува с трофея. Футболът е като всичко друго в този живот. Не е справедлив. Но трябва да намериш начин, дори и да не е честно.

Това бе перфектен урок в перфектен момент, защото следващите години от живота ми бяха много тежки. В Бразилия, когато си мечтаеш да станеш професионален футболист, обикновено си вече в голяма академия на 12-13 години. Но за мен не се получаваше.

Сао Пауло ме извика на проби, харесаха ме, но след това ми казаха, че нямат място за мен в общежитието. А клубът бе толкова далеч от дома ми, че ако исках да ходя до там с автобуса всеки ден, трябваше да напусна училище, а майка ми... хахахахах.

Майка ми определено нямаше да се съгласи. Тя държеше много на училището.

Дължа всичко на майка си в този период. Когато в Бразилия децата са от скромно семейство, те започват да работят рано, за да помагат на семейството си. Те не могат едновременно да ходят на училище, да играят футбол и да работят. Затова мечтата им умира рано. Но майка ми вярваше в мен. По каквато и да било причина, тя вярваше. Каза ми да продължа, независимо какво се наложи да правя.

Така на 13 години започнах да играя с мъжете на Варжеа.

ОК, ще обясня, за тези които не знаят...

Варжеа е нещо като уличния баскетбол в САЩ, или полупрофесионалните лиги в Европа. Играе се навън, играе се здраво. Има много гадни неща на терена.

Никога няма да забравя един момент...

Играехме важен мач с голям отбор. Те винаги бяха били силни, но няколко години бяха изключени от Лигата, по причини, които ще спестя. Тъкмо се бяха върнали и играехме квалификация за силен турнир. Помня, че преди мача ме сочеха и се смееха - "Кое е това дете? Сериозно ли?"

Аз бях сериозен. Четири минути след началото на мача минах най-добрия им защитник и вкарах гол. Погледите бяха еднозначни - "ОК, хлапе, ще направим живота ти ад." И всеки път, щом докоснех топката, балтия. Все едно искаха наистина да ме наранят. "Ще ти счупя краката, ако още веднъж ме минеш така," ми каза един от халфовете им. Затова взех топката и го минах пак. Като в НБА, "счупих" му глезените. Падна на задника си. Вече наистина ме гледаха все едно ще ме убият.

Какво да ви кажа?! Когато топката е в краката ми, все едно съм в друг свят. Затова пак взех топката и намерих съотборник за нов гол. Публиката полудя. Мачът завърши 2:2, а ние спечелихме с дузпи. Съперниците ни бяха толкова бесни. Същият, който ме заплаши и по-рано, пак ми каза - "Казах ти, че ще ти счупя краката, чакам те на паркинга". Беше сериозен.

Помислих си, че никога няма да се измъкна оттам. За щастие, съотборниците ми ме защитиха и ми помогнаха да се прибера.

Но това не е краят на историята. Миналата Коледа се прибирах у дома да видя семейството си и ходих до банката. Спирам на паркинга и човекът с билетчетата ми изглежда много познат. И той ме гледа, все едно ме познава. Дава ми билетчето. И ме гледа. След което ми казва: "Хей, хлапе! Хлапето!" И аз го гледам недоумяващо. "Помниш ли ме? Варжеа! Щях да ти счупя краката!" Помислих си "Господи, какво да правя сега". "Човече, наистина щях. Можеш ли да си представиш?!" Опитах се да запазя спокойствие и му казах "Стига, нямаше да го направиш. Знам, че се шегуваше." Но той настоя: "Не, братле. Не. Наистина щях. А сега играеш за любимия ми отбор! Обичам те! Не мога да повярвам. Представяш ли си, ако наистина ти бях счупил краката?" Посмяхме се, после се снимах с него.

В Бразилия имаме израз за това и няма как иначе да го опиша. Животът ми се превърна от вода във вино. Преди пет години играех за Варжеа, опитвах се да оцелея, да стигна до голям отбор в Бразилия. Играех с добри играчи, които сега карат автобуси или работят в супермаркети или на строежи. Не защото не са талантливи или не са се трудили. Много от тях просто не са имали късмет или шанс. Някои от тях просто трябваше да намерят начин да се изхранват. Нямаше как да продължават да следват мечтата си.

Ако тогава майка ми не ме бе подкрепила, сигурно и аз щях да съм като тях.

Вместо това, получих шанс да отида на проби в Палмейрас на 15, а оттам нещата потръгнаха. Не мога да го обясня. Беше съдба. Господ написа всичко перфектно. Бях в юношеския им отбор, след това подписах първи договор. Оттам нещата се изстреляха напред, като ракета. Влязох в първия отбор, играех добре и получих повиквателна за олимпийския отбор през 2016-та. Когато получих тази повиквателна, беше невероятна емоция.

Само две години по-рано бях по улиците на Пери, рисувайки тротоарите в жълто и зелено за Световното. Две години по-късно играех на Олимпиадата с Неймар! Помня момента, в който сложих националната фланелка. Все едно си сбъднал всички мечти.

Имаше напрежение, защото Олимпийският турнир бе единственият, който не бяхме печелили, а загубихме първите два мача. Преди този турнир бях просто фен на Неймар, като всеки друг. Но след като го опознах в  този период, толкова бе специално, защото той е специален. Начинът, по който се отнася с всеки ме изненада много. Бях видял вече някои футболни звезди с постоянна маска. Едни пред хората, други в съблекалнята. Но Неймар, той третира всеки като свой брат. Това бе една от причините да успеем да преодолеем всичко и да спечелим златото.

С него имаме подобни татуировки - детенце в подножието на фавелите, държащо топка и гледащо нагоре.

Габриел Жезус

източник: instagram.com/dejesusoficial

Ще направя всичко по силите си да вляза в състава за Световното първенство, но това е Бразилия. Има толкова много конкуренция, че нищо не е сигурно. Това е една от основните причини да дойда в Ман Сити. Искам да раста като играч.

Тук всичко е толкова различно от Бразилия. Няма много слънце. Имах оферти и от други отбори, но за мен бе важно да играя за Пеп Гуардиола.

Дойдох за първи път в страна, студена и с език, който не говорех. Беше предизвикателство. Доста самотно. Но господин Гуардиола ми се обади и ми каза, че ще разчита на мен и ще съм важна част от бъдещето на Сити.

Това обаждане бе наистина важно, защото ми показа, че той наистина се интересува от бъдещето ми. Знаех, че е искрен. А във футбола, това значи много. Когато ми се обади, всичко бе решено. Избрах Сити.

Но преди да напусна, трябваше да направя още едно нещо.

Върнах се на игрището на Пекениньос, с бутонките под ръка, все едно бях на 9. Но носех 250 чифта за децата там.

Сега, когато някой голям отбор играе с Пекениньос на мокър терен, да внимава. Вече няма извинения.

Няма да лъжа. Когато дойдох в Манчестър Сити, се чувствах изгубен. Майка ми пътуваше непрекъснато между Англия и Бразилия и бе много трудно без нея, защото тя значи всичко за мен. Тя ми бе и майка и баща. Затова, когато някой ме пита за баща ми, казвам, че това е майка ми. Тя прави всичко за мен и братята ми.

Тя е още един рицар без броня.

Затова когато вкарам гол вдигам телефона “Alô Mãe!”.

Когато вдигна телефона, това е в чест на майка ми и нейната битка. В чест на приятелите ми и семейството и треньор Мамеде и всички в Бразилия, които ми помогнаха да стигна до тук.

Винаги съм бил мечтател. Но дори в най-смелите си мечти, не съм си мислел, че ще съм на това място днес.

Знам, че има много деца като мен, затова ще им кажа никога да не спират да се борят.

Четири години преди да изляза от тунела на Етихад, играех във Варжеа, и ме заплашваха с чупене на крака.

В момента животът ви може да е сандвичи и кенчета. Но ако продължавате да следвате мечтите си, кой знае?

Водата се превръща във вино.

За всички тези деца, имам следното послание:
Никога не спирайте да мечтаете.
И направете още едно нещо, нали?
Обадете се на майка си. Липсвате ѝ.