Роберто Баджо публикува книга за живота си – „Светлина в мрака“, написана заедно с дъщеря му Валентина и с Матео Марани. Ден преди излизането на биографията си, легендарният №10 даде интервю пред „Кориере дела Сера“, в което призна, че още чувства вина и срам заради изпуснатата дузпа на финала на световното в САЩ'94 срещу Бразилия.
„Дори и днес не мога да си простя напълно. Знам, че може да изглежда странно, защото футболът се гради на грешки, но такива моменти ми тежат много. Наведената ми глава стана образ, с който много хора свързват финал на световното. За мен това не беше някакъв тип поза, просто така се почувствах. Тих, вероятно несъзнателен начин да се извиня на Италия и на всички хора. Като дете мечтаех да играя финал на световно срещу Бразилия. Беше древна мечта. До днес ми е трудно да обясня какво се случи.
Малко преди това загина Аертон Сена. Знам, че някои хора в Бразилия мислят и за това като за знак за нещо по-голямо. Казват, че той е отклонил топката над гредата. Тези неща принадлежат към мистерията, към усещането на всеки. За мен тази топка все още остава окачена на място, труднодостъпно с думи“, заяви Баджо.
Той разкри още, че винаги е вярвал, че изплаща грехове в някой от миналите си животи.
„Не мога да съм сигурен какви са били предишните ми животи, но винаги съм вярвал, че в някой от тях сигурно не съм се държал добре. Казвам това много просто, без да се опитвам да поучавам някого. В този живот ми се е наложило да се сблъскам с толкова много враждебност, толкова много физическа болка, толкова много трудности. Понякога имах чувството, че съм пристигнал тук с тежка карма нещо, което трябва да трансформирам, да облекча чрез отдаденост и страдание. Може би плащам за нещо, може би уча нещо. Във всеки случай се опитвам да не пропилявам това, на което ме е научила болката“, обясни легендарният футболист.
Въпреки това Баджо е наясно, че е един от най-обичаните хора в Италия в последните 40 години.
„Любовта на хората ми дава огромно удоволствие и ме трогва, защото не е нещо, което трябва да се приема за даденост. Благодарен съм, дори и днес да ме спре някой и да ми каже нещо мило. Успехът обаче трябва да третира деликатно. Трябва да останеш скромен, да работиш здраво. Аз винаги съм го правил. Но чувствам, че физическото и психическото страдание, през което преминах, е част от кармата ми. Любовта, която получавам, не заличава болката, но я осветява“, откровен е Роберто.
Периодът с контузиите също дълбоко белязва връзката му с футбола и парите. Баджо скъсва кръстни връзки през май 1985 г., малко след като финализира трансфера си във Фиорентина от Виченца.
„Отидохме до Сент Етиен със стария семеен Ford. Пътувахме 12 часа в мълчание — ужасът беше, че може никога повече да не играя. Когато се събудих от упойката, крещях от болка. Не можех да приемам болкоуспокояващи. Казах на майка си: Ако ме обичаш, убий ме!“, разказва с болка Баджо.
За него това е началото на поредица от контузии: проблеми с менискуса и сухожилието на дясното коляно, както и ново разкъсване на кръстни връзки — този път на лявото коляно. Годината е 2002, а той вече е футболист на Бреша.
Той говори и как е открил будизма, след като е роден в католическо семейство във Венето през 60-те години на миналия век.
„Открих го в края на 80-те, благодарение на мой приятел – Маурицио Болдрини, който имаше музикален магазин, където ходех след тренировки. Той ме запозна с будизма и ми обясни, че може да ми помогне да се чувствам по-добре в един от най-мрачните моменти от живота ми. Оттогава започнах постоянна работа върху себе си, която продължава и до днес“, пояснява Баджо.
Той се връща и назад в годините, когато е прохождал във футбола.
„Като малък винаги спях с топката. Аз съм част от голямо семейство, 10 души. Помня обядите и вечерите с всички край масата. Нямахме много, но имахме всичко. Баща ми беше трудолюбив, обичаше много футбола и колоезденето, беше голям фен на Интер.
В детските си години подкрепях Виченца с Паоло Роси, моят роден отбор. Карах до стадиона на рамката на колелото на баща ми, бяха годините на строги икономии. Никога няма да забравя онзи студ. Нито онова щастие.
Ако не бях станал футболист, сигурно щях да съм стругар, като татко. Той беше феномен, знаеше как да прави всичко. Стругът беше под прозореца ми. Лягах си и чувах шумовете от работилницата. Събуждах се и той вече работеше. Ходехме заедно на лов - не беше хоби, а начин да имаме нещо на масата. Никога не ни липсваше нищо, но си спомням първия път, когато ядох пържола. Току-що бях започнал да се срещам с Андреина. Свекър ми ми приготви пържола и си помислих, че си струва да я споделя. Спомням си изненадата си, когато ми каза, че всичко е за мен. Вкъщи разделяхме пържолата така между десет души“, спомня си Баджо.
