В моето детство на метеорологични условия като днешните казвахме –  просто зима, а сега – бедствие. Спомените са за снежна покривка от метър, която не бе нещо необичайно,  а радост за малките.

Чуваш глъчката отвън, хапваш юфка, обуваш  апреските, навличаш се в грейката-космонавт, слагаш шал и шапка,  солидни ръкавици с 2 или 5 пръста и хайде на бой със снежни топки,  спускания или с найлон, или с малките пластмасови ски, или за  най-послушните с "Чук и Гек". И така дни наред.

А ако си на училище,  няма проблем – сушиш мокрите дрехи на парното и чакаш междучасието за  поредната атака със снежни топки или ядене на ледени висулки.  Родителите взимаха дървените гребла и от онези старите метли от  метлено семе, и бързо проправяха път от входа до почистените пътеки,  правейки причудливи лабиринти из снега.

И недоволни нямаше – просто  зима. И мачове си се играеха. Не си ли спомняте кадри или снимки от  изчистени терени и около тях струпан метър сняг?! И не беше от  отоплението под тревата или дренажа, просто – мач в зима.

А сега завали малко по-силен сняг и десетки селища биват откъснати от  света. Няма достъп, няма ток, няма хляб, няма нищо. Хубавото е, че все  още има деца, които знаят каква емоция е да си играеш в снега.  

Хубавото е, че имат и родители, които не ги мързи, ами излизат с тях и  се впускат в боя със снежни топки, и майсторенето на снежни човеци.  Друг е въпросът с футболните срещи и стадиони.

Модерните технологии за  снеготопене не могат по никакъв начин да се сравнят с обикновеното  гребло. А за зрителя пък е по-интересно защото футболът на сняг е  по-особена игра, но не и мисия невъзможна.

Та за това се чудя и разсъждавам защо на време като днешното, преди му  казвахме зима, а сега е бедствие. Може би отговорът е че, просто ние  сме се разглезили и изнежили в пряк и преносен смисъл.