Не е лесно, никак не е лесно да се изправиш срещу съдбата, да й намигнеш и да продължиш. Не можеш и да не се боиш от нея. Така сме устроени, да се страхуваме от болката, от провала, от загубата. Но когато преодолееш всичко това, тогава се раждат героите. Малки или големи, крехки или силни...

Такива са и те.

Михаела Маевска, Ренета Камберова, Християна Тодорова, Цветелина Найденова и Любомира Казанова. "Матрицата" опита да отнеме мечтите им - в последните месеци им предложи изпитания, които ги накараха да се съмняват, да се питат дали си струва, дали има смисъл. Светът пред очите им се срина, а след това отново го изградиха, бавно и полека, с помощта на хората около тях. За да дойде деня, в който да признаят, че си е струвало. Че всичко преживяно не е било случайно, че силата им е по-голяма, когато са заедно. Тогава, дори само едно късче метал, събиращо се в дланта ти, е способно да даде смисъл на всички изпитания.

Преди осем години един амбициозен треньор, с много желание, събра шест момичета, които днес са жени. С някои от тях пътищата им се разделиха. Но другите останаха. Една грешка в Лондон, по време на последното съчетание, ги накара да продължат. Капитанът Михаела Маевска така и не си прости тогава. Реши да поправи грешката, а останалите я подкрепиха.

И всичко започна отначало.

Последваха сватби, разочарования, нова любов. Ина Ананиева наследи Илиана Раева. Присъедини се и най-красивото момиче в залата – Цветелина Стоянова. Последваха нови успехи и провали, контузии, операции, тежки тренировки. Но малко по малко, българската публика заобича тези момичета. Занизаха се лагер след лагер, състезание след състезание. За да се стигне до 2016 година. Наглед като всички останали досега, но олимпийска. И мечтата отново изгря. Година, в която гимнастичките трябваше да търсят много отговори, да ги търсят сами. Нямаше кой да им ги предостави на готово.

Трябваше да ги изстрадат.

Треньорският щаб заложи на съдбоносна музика, дълбоко заредена с философски смисъл. Постави „Матрицата“ за обръчи и бухалки, а „Ювиги хан“ за петте невероятни ленти. И няколко месеца по-късно стана ясно, че „Матрицата“ няма да ги пусне лесно - онзи свят, в който не можеш да се подчиняваш на собствените си желания. Михаела Маевска трябваше да претърпи операция в ключов за сезона момент. Световната купа в София след това се превърна в триумф. Но последвалият удар беше още по-ужасяващ, много по-тежък.

Цвети Стоянова не успя да се справи с поредната неравност по пътя. Откъсна се от ръцете на своите съотборнички, вместо да им се довери. Последваха упреци, обвинения, омраза, ненавист. Сълзите и молитвите се редуваха в навечерието на едно от най-важните състезания. Любомира Казанова трябваше да порасне за една нощ. Треньорът се превърна в закрилник, а Илиана Раева в покровител. И всичко това, за да разберат, че гладкият път е капан. „Матрицата“ е навсякъде. Тя се оказа светът пред очите им, но само за да ги заслепи от правилната посока. Затвор, в който общественото мнение е по-силно от твоето собствено. Тези момичета обаче продължиха да мечтаят, да търсят начини да излязат по-силни.

И успяха.

Днес всички знаем, че миналото е формирало настоящето им, както българските традиции проектират бъдещето. Смисълът на „Ювиги хан“, розетата от Плиска, скритата сила на символите по триката също не са случайни. Цяла България застана зад тях. И в Рио те отново носеха силата на целия народ, както и на прадедите ни. Разбраха, че всичко е само в техните ръце, души, сърца. Играха за мен, за теб, за всеки от нас. Играха за себе си. Но най-вече играха за красивото цвете Цветелина Стоянова.

И тогава мечтата се сбъдна!