Президентът на Българската федерация по художествена гимнастика Илиана Раева даде специално интервю за Gong.bg преди старта на Олимпийските игри в Париж. Тя говори за пътя си в спорта от дете до този момент, като разбира се, сподели и очакванията си за предстоящата Олимпиада.

„Наистина всичко започна преди много години, може би преди повече от половин век. Била съм на 7 години и баща ми ме е завел в залата за художествена гимнастика. Решил е, че цялата тази енергия, която имам, трябва да се изразходва някъде. Понеже съм била по-мъничка и по-нежничка е решил, че трябва да е в спорт като художествената гимнастика. Завел ме е в залата, оставил ме е и след като е отишъл да ме вземе от първата тренировка, Златка Бончева, която е моята първа треньорка, е казала, че съм страхотен талант и че трябва да ме запишат да тренирам там. Така всъщност започва моят път – на „Герена“ в Левски“, разказа Илиана Равеа.

„Много буйно дете бях, пълно с енергия, почти не ходех, а непрекъснато тичах. Увличах след себе си момичета, момчета, всички. За мен нямаше значение дали са момичета или момчета, обичах страшно много да играя. Блокът, в който живеех в Подуяне до „Герена“, беше с много хубави градини и можехме да играем децата. Обичах да играя, на всичко играех. На „фунийки“ с момчетата, на народна топка, стражари и апаши и всички възможни игри. Много трудно родителите ми ме прибирах вкъщи по тъмните вечери“, допълни тя за детството си.

След това разказа повече за първата си треньорка - Златка Бончева:

„Помня едни страхотни топли красиви сини очи. Спомням си топлината в очите на Златка Бончева, една много любяща треньорка, която не само като гимнастички, но и много ни възпитаваше. Правеше ни дни на стихотворението, рисунката, имаше ден на мартеничката. Караше ни да се учим и да правим всичко, да пишем стихове. Имахме дни на артиста, в който имитирахме български артисти и правехме сцени от български филми. Тя ни развиваше многостранно, защото искаше по някакъв начин тези, които не успеят да тръгнат по големия път на спорта да могат да се развиват в друга област и наистина успяваше. Аз така написах първото си стихотворение, бях на десет години, когато имахме ден на стихотворението и аз много вдъхновена и обсебена от гения на Мария Гигова написах и ѝ посветих едно стихотворение. И после в годините при различни мои вдъхновения съм писала различни стихове и всичко това от Златка Бончева. Така че една изключителна жена, най-вече огромен педагог. Много ни обичаше и много ни възпитаваше на дисциплина, труд, почтеност и любов към спорта. Тя ни учеше как трябва да се отдадем на това което правим с пълната си любов и душа. Всъщност тя пося едно семенце, което в годините много след като се отказах като гимнастичка, все още растеше и даваше своите плодове. Огромен момент е срещата ми със Златка Бончева в живота ми. Тя специално мен ме научи какво означава да си лидер с една много тежка моя история, защото бях наказана много тежко да не ми говорят моите съотборнички цяла седмица, защото си бях позволила много лошо да изкомандвам. Бях много властна още от мъничка и тя ми каза, че така не се прави и те няма да ми говорят, докато аз не осъзная какво значи лидер. Спомням си, че една пролет и бяха разцъфнали люляците и аз откъснах, направих един голям букет и отидох у тях да се извиня. Тя тогава ми изнесе една лекция, която помня до днес. Каза ми: „Ти си родена за лидер, но за да бъдеш лидер трябва да си пример във всяко едно отношение. Трябва да си първа на тренировка, най-дисциплинирана. Трябва да помагаш на другите, трябва да си водач, трябва да се грижиш за всички останали“. Нещо което тогава не съм осъзнавала, но то даде много години по-късно, когато вече станах президент на българската федерация, когато основах клуба си през 93-а година и трябваше да почна да се грижа, аз вече знаех какво трябва да правя. Със сигурност в дъното на тези големи успехи, които постигнах като президент на федерацията стои Златка Бончева с нейните уроци“

Илиана Раева отговори и на върпос кой ѝ е помагал най-много като дете:

„Баща ми и майка ми. Майка ми много страдаше, когато съм много натоварена, когато ми е трудно и тежко. Тя даже искаше аз да се откажа, да живея по-спокоен живот. Докато баща ми, той винаги ме окуражаваше, каквото и да срещна като трудност в гимнастиката. Винаги е подсилвал моя характер, като ми е казвал, че аз съм много силна. Баща ми е човекът, който ме накара да повярвам в себе си. Баща ми беше човекът, който много ми даваше кураж и сила и ме накара много силно да вярвам, че самата аз съм много силна“

„Като гимнастичка е златният ми медал от Световното първенство, когато станах световен шампион на бухалки в залата на „Уембли“ до стадиона. Тогава получих по-ниска оценка и англичаните полудяха, прекъснаха състезанието, крещяха и искаха друга оценка. Извоюваха нова оценка за мен, което е абсолютен прецедент – за първи и последен път случил се в историята на спорта. И съдиите промениха оценката и станах световен шампион. Това е най-сладкият ми медал, най-скъпият ми и най-голям, все пак световна титла на бухалки. Това е най-хубавият медал, който помня като гимнастичка“, сподели настоящият президент на българската федерация по художествена гимнастика.

„Аз имам много смешни случки, даже момичетата ми ги записваха моите шедьоври. Сега си спомням, бяхме в Монпелие на подготовка за Световното първенство. Някъде пет дена преди самото първенство, като треньор, когато взехме златен медал на едно от съчетанията. Бяхме в тренировъчната зала и тренирахме. В един момент чух нещо като сирена и както си седях на стола хукнах първа, прескочих момичетата и им казах: „Бързо, нещо се случва“. Момичетата бяха доста сащисани от моята реакция. Аз буквално изхвърчах от залата за секунди, които никога не бих могла да направя, ако съм в нормално състояние. Те много се смяха, защото аз наистина много се уплаших, защото помислих, че нещо се случва и едва ли не някоя бомба ще падне. А момичетата си останаха в залата. Излязох навън и се оказах абсолютно сама, нямаше нищо, там нещо си свиреше и въобще не беше никаква сирена. И те много се смяха, само си представете как съм ги прескочила. Седяха и ме гледаха как избягах през вратата. Имам такива разни смешни истории“, каза още тя.

„Голяма е ролята ѝ. Нешка Робева ми отвори пътя към световната гимнастика, големия спорт. Начинът, по който сме тренирали, тя също имаше много силни изисквания към нас, какви трябва да бъдем и как трябва да живеем. Така че има и тя сериозна роля в развитието ми, всъщност всички хора, които съм срещнала за по-дълго. Още първата ми учителка, аз започнах на четири годинки в немска забавачка, след това първата ми учителка в училище. Много са хората в живота ми, които оставиха отпечатък у мен. Аз мисля, че на всеки човек съдбата е такава. Срещите са тези, които оформят светоусета ти и пътят ти в живота. Има сериозно влияние и срещата ми с Нешка в живота“, заяви Раева.

След това легендата на художествената ни гимнастика си припомни златния олимпийски медал от Токио 2020, в една година изпълнена с неяснота заради световната пандемия.

„Този медал е много специален, защото беше в един много тежък период с една година удължен цикъл на Олимпийските игри. Ние нямахме представа дали изобщо ще има Олимпийски игри. Разбрахме, че няма да има никаква публика и ние играхме в една огромна зала за може би 20 000 човека, но залата в Токио беше абсолютно празна. Беше много трудно. Първото цялата тази пандемия, второ ние цял сезон се борихме, бяхме много силни, но нито веднъж не ни дадоха първото място, а ние знаехме, че сме най-добрите. Знаехме, че сме много по-силни от съперника. От тук всички ни изпратиха с идеята да станем втори или трети и че Русия ще бъдат първи, когато Русия се състезаваше, дори да допускат грешки, те ставаха първи и така нататък. Ние знаехме, че сме много силни. И това беше медал, който България нямаше – златен олимпийски медал. Всичките успехи, които сме имали в миналото, има някои мини епохи в художествената ни гимнастика, но този медал все ни убягваше и не можехме да го спечелим. И за мен лично, а и за треньорката Весела Димитрова, която е страшно амбициозна, това беше фикс идея – да спечелим този златен медал. Ние направихме страхотни неща, за да го спечелим. Ние направихме хипер рисковани съчетания, които променихме 20 дни преди началото на Игрите, без да знаят съдиите. Усложнихме съчетанията с две точки, което граничи с фантастиката. Отидохме на тотален риск и знаехме, че ако се случи минимална грешка, това щеше да бъде катастрофа. Така беше направено съчетанието, че тази грешка щеше да повлече погром след себе си. Тоест те трябваше да бъдат абсолютно безгрешни. Отивахме на една Олимпиада, където рускините отиваха като категорични доминанти, спечелили всичко по пътя си. Но ние знаехме, че сме по-силни. И когато направихме подиум тренировки със съдиите, те видяха ние какво сме направили. Още тогава руснаците нямаше какво да направят, ден преди Олимпийските игри. Ние ги шокирахме и изненадахме всички с това което бяхме направили. И когато те видяха подиум тренировките, на официалната зала, на официалния терен, за да видят обстановката в залата и тогава по-голяма част от съдиите наблюдават, без да съдийстват, но да се ориентират какво правят всички. Аз си спомням тогава как наистина съдиите се шокираха от това което видяха, какво представлява българския отбор. Това бяха тежки състезания, първо с подиум тренировки, после квалификации и чак на третия ден играеш за титлата. Трябваше три дни да сме на върха на силите си. И когато почнаха квалификациите, ние ги отвяхме с три точки първото съчетание. Това е историческа победа с такава разлика, обикновено разликата е десети, максимум точка. И тогава се разбуниха духовете, руснаците не очакваха такъв шамар. Вече, когато стана многобоят и децата трябваше да са абсолютно концентрирани и да изиграят отново всичко без грешка и когато ние изиграхме първото съчетание и разликата беше огромна, ние знаехме, че само те трябва да изиграят съчетанието си. След първото съчетание обаче ние отидохме с Мадлен Радуканова, което имаше силни болки в крака. След първото съчетание, докато аз ги чаках да отидем да се преоблекат за второто, тя върви и почва да плаче и каза: „Не мога да си стъпя на крака, изхрущя нещо, умирам от болки“. Аз веднага и казах да спре да плаче, защото ще разконцентрира момичета, стиснах я силно, буквално я разтърсих. Въобще не обърнах внимание, че толкова много я боли крака. И тя излезе и игра второто съчетание и след това на видео виждам как тя едвам става да се построи до момичетата и да излезе от килима. Виждам, че всички горят от щастие, че са играли, а нея наистина я е боляло. Оказа се, че тя имала счупена кост на стъпалото. Тя е играла с нечовешка болка, защото точно това стъпало непрекъснато стои на пръсти там, където е счупено. Може да си представите за какво става въпрос, цялата тежест е падала на крака. Ние това го научихме много по-късно. На прибиране тя пътуваше с чехли, кракът ѝ беше подут и не можеше да си обуе маратонки. Вече не помня дали в Токио още или като се върнахме разбрахме, че е със счупена кост. Отидох при нея и я прегърнах", сподели Илиана Раева.

"Какво нещо е всъщност волята, отговорността и силата на характера, аз мисля, че това са моментите, за които един човек се ражда. Един човек се ражда, за да се запознае със себе си в най-тежките моменти. Радостта е мимолетна, тя лекува и ти дава крила, но истинските и съществените неща са болката, тежкото, мъката, да минеш през някакъв Ад, да оцелееш и да се въздигнеш. Това е смисълът на живота. Аз лично като човек, като гимнастичка и като треньор и ръководител, като съпруга съм минавала през толкова тежки и трудни моменти, че всъщност това ми даде куража и силата да бъда смела и да мечтая и да искам да правя неща, за които хората казват, че са много трудни, а на мен не са ми трудни, защото съм минала през толкова трудни и унизителни неща, през такова омезрение след което сме успявали и аз, и Наско, и момичетата, и дъщерите ми и треньори и всичко. Така че в момента се намирам в една такава ситуация, в която виждам по съвсем различен начин живота и нещата от живота, кое си заслужава, кое не, кой къде се намира и за какво си заслужава да си хабя нервите. Само Бог може да ни спре по пътя, не могат да ни спрат по пътя, ако Бог не ме спре. Всичко друго е вътре в мен, моята сила и моята вяра. Когато гледам в целта си, това което става отстрани и се хвърля по мен, то се полепва и пада, а аз продължавам. Изключително уважение имам към това тайнство живота. Смятам, че това е едно космическо тайнство, за което ние трябва да търсим смисъла и трябва максимално да се доближим, а ние сме толкова малки и несъществени и не ни е ясно значението. Най-важно е какво ще направиш със себе си. Аз смятам, че смисълът на живота е еволюцията ми, издигането ми, начинът ми на мислене. Да устояваш на трудностите, да не нарушаваш принципите си, колкото и да се влачиш и да те замерят ти трябва да вярваш в принципите си. И когато вярваш, всичко отива зад гърба ти и ти успяваш. Това са нещата, които ме водят в спорта, живота ми и семейството. Спорът ми даде всичко, такива преживявания, такива срещи. На 20 години познавах света целия, познавах толкова много хора, не само то различни държави, а и различни типажи. Спортът е нещо велико, наистина феномен. Опитвам се сега това да го предавам на моите гимнастички, на моите треньори, да показвам смисълът на това което правят и да вярват в него. И ги виждам, ето олимпийските шампионки ги виждам в момента как се развиват и виждам, че съм успяла. Те са много уверени. Ние живеем в един деградирал свят, пълен с пошлост и чалга, а аз успях да ги убедя, че животът може да бъде красив, смислен, стойностен и че ценностната система може да съществува в такъв живот. Може да съществува и да успява. Ето тук в този кабинет е историята на гимнастиката, откакто аз станах президент. Разбира се, съм сложила всички онези жени, това е създателката на художествената гимнастика – великата Иванка Чакърова, Тук с големите треньори, олимпийските шампиони. Вярвам, че създадох един успешен свят, един оазис в пустиня. Ние сме неадекватни на нашето общество, художествената гимнастика не се вписва по начина, по който съществува. Имаше едни такива, които не знаеха какво ще правят като излязат в живота. Как не знаеш? Ти си минал през такива неща, има толкова неща, които можеш да правиш. Можеш да предизвикваш съдбата, да се хвърлиш в тоя живот и да си абсолютен авантюрист, това е смисълът на живота“, допълни тя.

Разбира се, Илиана Раева сподели и очакванията си за предстоящите Игри в Париж, като заяви, че се готвят много сериозно за едно добро представяне.

„Много силно се готвим, много силни композиции имаме. Конкуренцията не просто се удвои, а стана огромна. Вече има много държави с претенции за златния медал. Това са Германия, Израел, Италия, Бразилия, Испания, Япония, много са. Очакваме да се представим много силно, няма да говоря за медали, не се говори преди Олимпиада за медали. Готвим се много сериозно. Тази година показахме един изключителен отбор от пет състезателки. Всяка от тях и да отиде на Олимпиада може да спечели медал и то златен. В същото време никой не може да гарантира, че няма да се допусне някаква грешка. Силни са ни момичетата, вярват в силите си. Аз искам от тях те да вярват във себе си, да са спокойни, по цял ден сме в залата и се надявам да имаме късмет“

„Само фактът, че са успели да вземат квота за това грандиозно събитие, е огромно постижение. На всичките ни олимпийци пожелавам здраве, пожелавам им да имат много вярва в собствените си сили, защото това е един от ключа към големия успех, както и да имат късмет“, пожела тя на всички български олимпийци за финал.