Голям! Велик! Невероятен! Данчо Йовчев! Животът често ни напомня, че знаменитите българи са сред нас. Те не са някъде забравени в миналото или потулени в прашните корици на учебниците по история. Те са сред нас, за да ни учат и да доказват, че пределът на човешките възможности все още не е открит.

Шестото участие на Олимпийски игри нареди Данчо Йовчев сред легендите в родния спорт. А това дори не е краят. Това е само поредната стъпка, поредното съчетание, поредният исторически триумф. Това не е лебедовата песен на Данчо Йовчев. Това е само следващата крачка към вечността.

Дори нечовешките усилия, бялата коса и непоносимите болки не могат да се сравняват с усмивката. Усмивката след победоносно вдигнатите ръце след завършващия отскок. И задоволството – личното удовлетворение. Несравнимо е! Дори аплодисментите в "Норд Гринуич Арена" заглушиха пулсиращите мускули, на предела на силите. Думите: “Не искам да казвам, че спирам” - само потвърждават неоспоримия дух и страхотния характер.

Данчо носи трикольора в сърцето си и спортното пламъче в очите си. С тях пали духа на феновете, а те му отговарят с любов. Това е начинът, по който ще напълни залите в България с млади таланти. А като президент на федерацията ще им помогне да се развият. Така че отново някой ден да си спомняме с гордост за неговите изпълнения, както и на незабравимия Стоян Делчев. И Краси Дунев е там. Не, той е тук. Треньорът, който сега върви редом до Йовчев, и помага за сбъдването на мечтите му. Дори няма думи, приятелската прегръдка е достатъчна и за двамата. Казали са си всичко, а им предстои толкова много. Защото това не е краят.

Време е за нови успехи, този път от другата страна. Защото големият гимнастик може да бъде и голям ръководител, стига да го пожелае. Стига да повярва, че е време да поеме по нов път.