Едно от „златните“ момичета на българската художествена гимнастика Мария Петрова се върна назад в годините, правейки равносметка за бележитите си постижения. Пловдивчанката е трикратна световна шампионка, а името ѝ фигурира и в книгата за рекорди на Гинес като една от десетте най-добри грации  в историята на международната федерация. В интервю за предаването на ТВ+ - „Код Спорт“ Петрова сподели, че най-трудно е спечелила третата си световна титла на шампионата във Виена (Австрия) през 1995 година и говори за първите ѝ стъпки в залата, за двете Олимпиади и за решението да спре. 

- Сега ще те върнем към началото на твоята изключителна кариера. Кога спря да съжаляваш, че не стана балерина, а състезателка по художествена гимнастика?
 
- Това много бързо мина. Аз сама реших, че не искам да бъда балерина. Беше ми скучно. В гимнастиката ми беше много по-интересно. Така че този момент беше изключително бърз. Бях малка, не ме облякоха в пачка и в рокля и просто се насочих към гимнастиката.
 
- Къде се загуби писмото, с което ти трябваше да започнеш да тренираш спорта, който по-късно те изстреля към световния и европейски връх?
 
- Моето семейство е семейство на спортисти. Майка ми и баща ми са се занимавали със спортна гимнастика. Баща ми дълго време беше треньор и то успешен с национални състезатели. Когато разбират специалистките по художествена гимнастика, които са ми изпратили писмото да се явя, че моите родители са спортни гимнастици, казват: „О, няма да се занимаваме с нея! Те ще я направят спортна гимнастичка. Няма да изпращаме писмо.“ И така…
 
- Баща ти Димитър Петров не искаше ли да те направи българската Надя Команечи? Нямаше ли такива амбиции?
 
- Аз не ставам за спортна гимнастичка. Той казваше – ти си кашкавал. Веднъж ме учеше, исках да направя задно салто в трапа. Така го направих, че поех трапа с лицето, носът ми се обели. Така се бях огънала, не ставам за спортна гимнастичка.
 
- Започваш да тренираш в Тракия (Пловдив), а после се местиш в Левски. Кое продиктува тази смяна?
 
- По това време в национален отбор можеше да стигнеш предимно, ако кандидатстваш за ансамбъл. А и тогава, и сега за него се търсеха високи, стройни момичета. Аз бях мъничка, изключително ниско детенце. Всъщност никога не ме канеха да бъда в национален отбор, а бях най-добрата в клуба ми. Баща ми се ядоса и каза: „Трябва да отида при Нешка Робева и да попитам това дете ще учи ли или ще става гимнастичка? Да я оставя ли в гимнастиката или да я отказвам?“ Всъщност той беше причината да дойда в София. Нешка каза: „Дай да видим това дете какво може, какви качества има.“ И така останах в София.
 
- И започват сложните отношения с Нешка Робева…
 
- Не започнаха веднага, моля ви се!
 
- Разкажи ни за тях.
 
- Винаги се шегувам със себе си и казвам, че съм голям инат. Иначе нямаше да стана световен шампион не веднъж, не два пъти, а три пъти. Истината е, че проблемът за мен беше, че аз като гимнастичка, както всички мои колежки, изпълнявахме всичко, което треньорите искаха от нас. Но вече в една определена възраст, когато вече станах на 18, бях осъзнат човек. Исках, когато желаят да изпълня нещо, да ми обяснят защо. Или когато нещо не правя, да ми кажат защо. Или когато ме наказват, да ми обяснят защо. Всъщност повечето проблеми между мен и треньорите идваха оттам. Казваха ми: „Коя си ти, че да задаваш въпроси? Изпълнявай!“ А аз не исках да работим така. Като ми кажат защо, какво и как, аз веднага ще го направя, тъй като и моята цел е същата като на треньорите – да бъдем първи. Така че нашите проблеми и моят инат се проявяваше изключително в тези моменти.
 
- Триумфираш в може би най-трудното време, когато държавата абдикира от спорта, ставаха промени, нямаше стабилност. Това доколко ти повлия? Замисляла ли си се, че в такъв период на разместване на пластовете триумфираш и когато българският спорт започна осезаемо да отстъпва? А в твоя спорт се появиха другите републики, конкуренцията се повиши…
 
- Тогава се разпадна Съветският съюз и се появиха още шест нови конкурентни държави. Всъщност и шестте бяха силни, защото произлизаха от Съветския съюз. Ние като гимнастички и спортистки не сме усетили този проблем в държавата, която както казвате, абдикира от спорта, тъй като бяхме едно затворено общество, което работеше с една-единствена цел – да имаме успехи. Мисля, че тогава бяхме добър екип като ръководство, състезатели, защото шеф на федерацията беше Дора Шишкова. Една изключително ерудирана и амбициозна жена, която по това време беше, както съм аз сега – шеф на европейската гимнастика. Тя работеше със замах. Национален треньор беше Нешка Робева с целия ѝ екип. Имаше много талантливи гимнастички. С гордост мога да заявя, че повечето бяхме от Пловдив - аз, Диана Попова, Ивелина Талева, Валя Кевлиян, Ина Делчева… Имахме талантливо поколение и добър екип. И ние не сме усетили тези проблеми в държавата. Просто бяхме добри.
 
- Ти си трикратна абсолютна световна шампионка – през 1993 г. в Аликанте, 1994 г. в Париж и през 1995 г. във Виена. Коя бе най-трудно спечелена и защо? И защо се отказваше след всяка титла?
 
- Беше много трудно – как няма да се отказвам? Може да звучи банално, но е факт – по-трудно е да се задържиш на върха, отколкото да стигнеш до него. Най-трудната ми титла беше последната във Виена, тъй като тогава вече бях на 20 години и вече имах други интереси, имах и по-друг живот. От друга страна, от художествената гимнастика имаше голям натиск върху мен да продължавам да се състезавам, да продължавам да водя страната и да бъда лицето на България. Беше ми все по-трудно да се държа в килограми, да бъда от сутрин до вечер в залата. За мен беше и голямо щастие, и успех да докажа на всички, че когато искам, аз мога и че когато поема дадена отговорност, я изпълнявам докрай.
 
- Вярваха ли, когато се отказваше, но след това пак отиваш и пак ставаш световна шампионка или това беше марков номер на Мария Петрова?
 
- Така звучи. Мислила съм върху този въпрос – съдбата ме е връщала обратно. Наблюдавам и в други сфери как успешните хора постигат успех. В повечето случаи тези, които успяват, не им се случва на всяка цена. В повечето случаи е чисто професионално - правиш нещо, което обичаш, даваш най-доброто от себе си и когато го правиш с любов и отдаденост, то се случва. Истината е, че станах европейска шампионка и си казах, че достигнах върха и спокойно мога да се откажа. Казвам, че всичко е съдба, защото първото ми оставяне беше свързано с договора с „Лонжин“. Това беше първият професионален договор въобще в нашите среди. Видях вече в друго измерение защо има смисъл да продължавам. Не само за някой друг, а вече и за себе си. Наистина мога да бъда толкова добра и силна, че да правя нещо, което и на мен ми харесва. Нещо, което има друг облик и показва друга твоя страна. Една голяма швейцарска фирма решава, че ти трябва да бъдеш тяхното лице, а дотогава нямаше такъв случай в художествената гимнастика. Това ми беше интересно и останах. Пак казвам, че съм отговорен човек. Когато кажа, че правя нещо – го правя с цялото си сърце докрай.
 
- Имам чувството, че Олимпиадите не са в точното за теб време. През 1992 г., когато още не си започнала големите успехи, си пета. Пета си и през 1996 г., когато сама каза, че психологически си прехвърлила върха…
 
- От гледна точка на позицията ми сега и миналото, много пъти съм разсъждавала защо не се е получило. Като цяло мисля, че първо аз не съм го искала толкова силно. Второто е, че имахме проблеми в щаба и на първата олимпиада, и на втората. Дори сега смятам, че в Барселона през 1992 г. имах повече шанс да взема медал. Но тогава бяха скандалите между Нешка Робева и Мария Гигова. Тези скандали прераснаха и се преместиха в международен план. Тогава Нешка Робева нямаше право да ни извежда на Олимпиадата. Самата тя и всички ние бяхме страшно нервни и напрегнати. Ако гледате кадри от тогава, аз просто съм като от Освиенцим. Толкова съм слаба и сива! Точно тогава си казвах – ужас, това цялото напрежение кому е нужно? Защо трябва чак такова напрежение да има? Това не е обикновено състезание, но към него трябва да се подхожда все едно е такова. Отивам, участвам, печеля или не печеля. Но всички тези излишни нерви много негативно ни повлияха. А на Олимпиадата в Атланта също имаше проблеми, защото Дора Шишкова, която вече беше член на Международния комитет по художествена гимнастика, се кандидатира за президент на международната федерация. Конгресът беше точно преди Олимпиадата в Атланта. Всъщност ден преди конгреса тя се отказа от своята кандидатура и остана старият президент. А Дора Шишкова не бе никъде. Тези неща няма как да не ни повлияят като участие, като атмосфера. Не го търся като оправдание. Смятам, че спортистите трябва да подхождат професионално към едно състезание. Гледам и в други спортове какво се случва – в България всичко е на всяка цена. Все едно някой ще те убие, ще те заколи, ще те обесят… Не! Подходи професионално - участвай, представи се по най-добрия начин! Тогава сърцето, мозъкът, всичко е много по-свободно и спокойно.

- Нека не забравяме и двата ти триумфа на шампионатите на Стария континент – през 1992 г. в Щутгарт и през 1994 г. в Солун. Каква беше конкуренцията на тези форуми? Кой беше най-близо до уникалната Мария Петрова?
 
- Съвсем отговорно мога да заявя, че европейските първенства са едни изключително трудни състезания, защото Европа винаги е била най-силният континент в света. Последните десет години се правеха анализи и статистики на първите десет гимнастички в света. От тях девет са европейки. От първите десет ансамбъла в света осем са европейски. Съответно едно европейско първенство е сбор от най-добрите в света – най-добрите съдии, най-добрите специалисти. Там конкуренцията е огромна. Гледала съм и мои представяния, оценки, моите конкуренти. Мисля, че в Атина през 1994 г. беше много на кантар. Амина Зарипова и Елена Ветриченко бяха много силни като конкуренция. Не знам как успях да ги бия, защото те просто бяха на милимунди след мен.
 
- В дните на колебание дали да се върнеш отново – допитваше ли се някого? Имаше ли кой да ти повлияе или сама взимаше решенията дали да останеш в големия спорт или да се откажеш?
 
- В повечето случаи, когато взимам сериозни решения, обичам да чувам различни гледни точки и вече сама да си взема решението накрая. Различни гледни точки от хора, на които вярвам и имам доверие, че ще ми кажат истината. По това време това бяха моите родители и моите приятели, които намираха начин и точните думи да ме мотивират, за да видя смисъл в това да продължавам.
 
- Кога каза окончателно край?
 
- Окончателно беше след олимпиадата в Атланта през 1996 г.
 
- Лесно ли взе това решение?
 
- Отдавна го бях взела. Наистина тогава беше краят, нямаше как повече да се продължава.
 
- През 1995 г. те включват в книгата на “Рекордите на Гинес”, през 2006 г. си обявена за една от 10-те най-добри гимнастички в историята на международната федерация. Къде нареждаш тези признания спрямо световните титли примерно?
 
- На високо ниво. Това е голяма оценка и признание. А и досега, когато се срещам с хора, които знаят, че съм рекордьорка в „Гинес“, това много ги впечатлява. Те не могат да разберат какво е да си медалист, да бъдеш първи, въпреки че когато кажеш, че си световен шампион и то абсолютен, и то не веднъж, както и че си участвал на две Олимпиади, за хората, особено чужденците, е нещо изключително голямо. Също и десетте най-влиятелни и значими гимнастички за миналия век си е голямо признание. Аз съм изключително горда, че сме две българки там.

- Какво си каза, когато разбра, че повече няма да имаш триразови тренировки, лагери, режими?
 
- Свобода, ядене на корем, лежане на дивана, гледане на филми, правене на каквото си искаш. Няма кой да те контролира, няма кой да ти казва какво да правиш, няма да ставаш в 5:30-6:00 часа всяка сутрин.

Мария Петрова: С Боби сме нормално семейство, няма президенти 

Мария Петрова за най-незабравимия миг на Световното в София