Съвместна публикация на в-к "7 дни спорт" и Gong.bg

Може ли една лъжа да се превърне в легенда?

Преди много, много години, когато политическата система в България бе някакъв хибрид между социализъм и комунизъм, се разнасяха всякакви слухове, митове и легенди. За какво ли не. Например, че американските войници се „дрогирали” с кока-кола и по този начин трепели озверели противниците във Виетнамската война. Сред тези, които пък тайно слушаха забранената музика хеви метъл, също се носеха невероятни небивалици. Какво да се прави – нямаше интернет, нямаше никакви други източници на информация. По-големите батковци разправяха една доста вулгарна случка с иначе култовата група „Кис”. Онези маскираните типове. Та, според мълвата, те имали навик по време на своите концерти, с извинение, да се облекчават върху главите на тези от най-предните редици. Реакцията у феновете обаче не била гневна, напротив – те се кефели много, изпадали в екстаз и боготворели още повече идолите си, които благоговеели да извършат тази дейност върху тях. Защото „Кис” са най-великите и всичко им е позволено. Такова бе мисленето. Аз винаги се съмнявах в тази непотвърдена хеви метъл легенда, но тя завинаги остана в паметта ми. Аз също много харесвам Пол Стенли и Джин Симънс, но това не означава, че ще им позволя да се изпикаят върху мен.

Този пример ми изникна в съзнанието, следейки част от реакциите след появата на така наречения блог на Димитър Бербатов. Разбира се, далеч по-голяма част от мненията бяха, че нашето момче нито е избрало удачния момент, нито правилната форма за себеизразяване. Но имаше и мнения, че на Бербатов е позволено всичко.

Той е на възможно най-високо (този момент бе ясно подчертан в първия му текст) място – в един от най-големите клубове на света, той е с рекорден трансфер, той е вкарал най-много голове в историята на националния ни тим. Той е идол, икона, бог. И какви сме ние, някакви дребни мишки, които си позволяваме да имаме мнение? По-различно от сляпото боготворене. „Той нали си взима голямата заплата, а ти тънеш в мизерията тук” или „Той е рекламното лице на България пред света, а ти?”. Подобни укори се дочуват тук-там, когато някой изрази критично мнение относно изявите на терена на деветката в тима на Алекс Фъргюсън. А най-нелепото обвинение е: „Абе, к'ъв си ти бе, не можеш на Бербатов на пръста да му стъпиш. Какво е постигнал той и какво - ти?” Е, тук признавам, вече съм напълно безсилен. Така е, едва ли някога ще постигна трансфер в Манчестър Юнайтед. Да ви кажа честно, дори сериозно се съмнявам. Нито ще спечеля пари, колкото той честно си е натрупал. Но и едва ли някога ще стана президент на Ирак. Какъвто дълги години беше Саддам Хюсеин. Но трябва ли да не мога да кажа лоша дума за него и за това, че десетилетия дърпаше страната и народа си назад? Никога няма да стана и бос на някоя мафия, но значи ли това, че трябва да пляскам с ръка на дейностите, които тя извършва?

Това не е коментар против Бербатов или против правото му да пише и говори каквото и където си иска. Това е просто молба, ако е възможно, и останалите да имат право на мнение. За да не се стига до познати и неприятни сравнения с тоталитарни диктаторски режими, където, ако си с дънки, а не със сив панталон, си за пандиза. Или ако си пуснеш бакенбарди. За жалост голяма част от форумните защитници на Бербатов са именно от по-новите поколения, тези, които няма как да знаят колко трудно бе да имаш различно мнение. Те обаче може би са гледали един филм отпреди няколко години. Забавен, за млади хора. По родните екрани излезе под името „Направи го като Бекъм”. Едно младо индийче, футболистка, се опитва да бъде забелязана, да играе любимата си игра на по-сериозно ниво. Логично – всички момичета във филма са влюбени в своя идол Дейвид Бекъм и се стараят да му подражават и на терена. Заглавието на филма ми изплува миналата седмица, когато гледах какво се случва на „Олд Трафорд”. Един голям Юнайтед срещу един жалък Милан. В най-лошия за италианците момент в средата на второто полувреме в игра се появява Бекъм. Напуснал този митичен стадион през 2003 година. Над 70 000 се изправят на крака и ръкопляскат. Камерите показват десетки плакати и транспаранти, които приветстват с добре дошъл своето любимо момче в неговия бивш дом.

Забравяш за мача и настръхваш от вълнение

Мигове за цял живот, които Дейвид ще помни въпреки унизителната загуба. И без да ги описва в блог. Сещам се веднага за първия мач на Митко Бербатов на „Уайт Харт Лейн”, след като напусна Тотнъм в посока север. Мощни ругатни и освирквания при всяко докосване на топката. Българинът вече бе персона нонграта в Северен Лондон. Който каквото си постеле, на него си ляга. Митко не успя да го направи като Бекъм. И ние си мечтаем да видим някой ден българина в подобна роля на подобна арена. Дано, само дето от миналата седмица мечтите ни са леко замъглени. Поради някаква неясна форма на комуникация между играч и медии. В социализма всички се смееха и разправяха вицове за бай Тошо, а после го крепяха на власт. Така и онези журналисти от низините в крайна сметка ще издействат още един почивен ден за Бербатов в началото на следващата година. За да дойде да си прибере с частния самолет на Манчестър Юнайтед поредния приз за футболист №1 на България. Каква ирония...