„Не мога да кажа, че обичам футбола. Но не го и мразя. Никога не съм играла футбол, даже като дете. И никога в живота си не съм била на футболен мач. Ако не показваха футбол по телевизията, шансът да гледам някой двубой би бил изключително малък. Трудно бих могла да изброя всичките ни национали на Европейското. Истинските фенове могат и да знаят какво всъщност е футболът, но има и такива, за които той не е най-важното нещо на света. Такива като мен – половин фенове.”

За манията на хърватите по футбола, особено по време на настоящото Европейско първенство в Австрия и Швейцария, може много да се коментира. Но най-добре да хвърлим поглед към емоциите на малцинството (най-вероятно по-малко заинтересованите от случващото се с националния тим са малцинство във въпросната държава).

Първият абзац не е мое дело (за щастие). Така започва блогът на редова хърватска журналистка, на която й се налага да съобрази навиците си с масовата футболна истерия.

„Моята „Али МакБийл” мелодия за телефон временно е сменена с „Ватрено лудило” (песента на групата на треньора Славен Билич, която е химн на хърватите на Еврото). Уговорих приятелките си да се съберем и заедно да гледаме МАЧОВЕТЕ в кварталното заведение. Фенската ми тениска е готова. (Тя всъщност е готова от Коледа, когато си отворих подаръците и си казах: „Добре, Мартина... то до Европейското има цяла вечност!)

Доста дълго стоях и я гледах, и не можех да реша – да облека ли тениската или не. Все пак трябваше да отида в кварталната бирария, където всички ме познават. И проблемът не беше, че дрехата е фенска, а че нямам никакъв опит с фенските атрибути. Накрая реших, че е малко прекалено за сложа нещо с лика на Славен Билич...

И ето, започна се, започна! Топката е в игра!

Гледах откриването на Европейското и ми изглеждаше малко по-добре от училищно представление. Първият мач не го гледах –нещо не ми бяха интересни.

Всъщност дали говорим за футбол, хандбал, концерт или филм – или те трогва или не...

Даже се опитах да си уговоря среща по време на мача ни с Германия, ама приятелите ми ме изгледаха все едно съм си загубила ума...

Останах си в къщи на дивана пред телевизора.

Истината е, че като дават футбол по телевизията, автоматично сменям канала. Превключвам и гледам до къде са стигнали любимите ми сериали.

След малко исках само да погледна как върви мачът....?

Нееее.....?

Добре де, само за секунда.

Уффф, ОК, още е 0:0.

И обикновено се връщам към любовните драми, които претендират да са филми.

Десет минути по-късно се стряскам от зверски викове идващи от кафенето, което е на 300 метра от дома ми.

Само да намеря дистанционното! Да не сме вкарали гол?!

...… YESSSS!!! Тъкмо показват повторение!

И ето седя си аз – вече е 91-ва минута и викам: Свири край бе съдията! Стискам палци за победата и се вълнувам не от сериала, а от... мача на нашите....

Абе този Билич съвсем ми развали културната програма!”

Хърватите продължават на Европейското. Женските драми също....