Кое прави футболът толкова велика игра? Ако питате мен, отговорът е съвсем простичък – футболът е една стихия. Точка. Няма нужда от други обяснения. Той е природен катаклизъм от най-висша форма. Не заради милионите фенове, милиардите евро (или паундове, левове, йени...), традициите. Те просто придават различни измерения. Същината обаче си остава непроменена вече с години наред – това е стремежът да яхнеш мига, да обуздаеш този ураган и... да се задържиш там, горе, в разредената атмосфера, при най-великите. Футболът е жесток, защото гравира и забравя имена с една и съща лекота.

В неделя на свещения „Уембли“ видяхме поредното му фанатично проявление. Ливърпул и Манчестър Сити стартираха от равни позиции, но завършиха безкрайно далеч един от друг. Купата на Лигата е силно подценяван турнир от мнозина (особено от онези, които не са стигнали до финала му), но ако сме си научили урока, знаем, че маловажни трофеи не съществуват. В тази истина ни убеди не толкова победната дузпа на Яя Туре, а една усмивка след нея. Един жест, който без думи изрази толкова много. Мениджърът на Сити Мануел Пелегрини напълно заслужи своя триумф, макар със сигурност да е имал и по-велики победи в кариерата си. Чилийският инженер – випуск'1979 от университета в Сантиаго – може би никога няма да има реномето на Хосеп Гуардиола, Жозе Моуриньо, Висенте дел Боске или Карло Анчелоти, но докато уикендът се изнизваше с падането на нощта, той ни завеща своето мъничко наследство.

Ако някой от модерните футболни тактици ми напомня за бележития персонаж на Сервантес – дон Кихот, то това е именно Пелегрини. Тихата му, скромна, почти лична реакция само затвърждава повече паралела с Рицаря на печалния образ (можете да си представите какъв щеше да бъде контрастът, ако ходещата експлозия Клоп беше от печелившата страна). Ярките емоции никога не са били запазена марка за южноамериканеца, чиято цялостна треньорска кариера може да бъде описана като битка със системата. Във Виляреал наставникът спечели хиляди симпатии заради начина, по който преобрази историята на клуба – трето място в първенството още при първия му сезон начело, полуфинал в Шампионската лига през следващия и знаменитото второ място в Ла Лига за кампания 2007/2008. Последва кратка авантюра в Реал Мадрид, която завърши с рекордните към онзи момент 96 точки в шампионата, ала на „Бернабеу“ трудно се преглъща да загубиш титлата от Барса. Куфарите на Инженера бяха стегнати бързо-бързо, за да може Малага да се окаже перфектното лекарство. С андалусийци той завърши на 4-о място в първия си пълен сезон начело, а през следващия стана единственият треньор, който извежда два дебютанта в Шампионската лига до етапа на четвъртфиналите. Титлата на Висшата лига за 2014 година пък влезе в историята, защото за първи път трофеят отиде в ръцете на наставник, роден извън Европа.

Постиженията на Пелегрини не биха могли да предизвикат нещо различно от възхищение, но при все това отношението на футбола към него си остава особено. Защо стихията сякаш напук отказва признание на един от безспорно заслужилите герои, на треньор, който е избрал да следва собствен път, далеч от популярните опции? Дните на специалиста в Реал, както и предизвестения край на авантюрата му в Сити изглеждат, меко казано, неуважителни. В Мадрид той така и не получи шанс да направи това, което умее най-добре – да изгради балансиран отбор по свой вкус и без чужда насема. „Гражданите“ от своя страна обявиха идването на Гуардиола още през януари с мотива, че искат да спестят на Пелегрини слуховете и спекулациите. В действителност стихията, машината следваше чисто маркетингови инструкции. Ако действително Пелегрини бе получил нужния респект, то щеше да има привилегията и правото САМ да обяви напускането. И то когато битките за трофеи на различните фронтове са вече предрешени. Това щеше да бъде достойният завършек, който се полагаше на чилиеца, който все още потенциално може да постигне требъл. Точно както борещият се с вятърни мелници дон Кихот, Пелегрини пак остана неразбран.

Обаче неговата усмивка... За секунда в неделя Пелегрини затвори очи и напусна Лондон, за да остане сам със себе си. Точно миг му беше необходим да изживее успеха и да се върне към сляпата си решителност, към познатата пътека. Инженера ще продължи да крачи към хоризонта и дано един ден, точно както се случва със знаменития роман на испанския класик, виелицата ще утихне и всички ще погледнат на него с нови очи.

Свали си приложението на Gong.bg – за ANDROID – за iOS