За многопластовата личност на Георги Аспарухов е казано всичко през годините. Няма как обаче да не обърнем за сетен път поглед към миналото точно на днешния 30-ти юни – денят на кончината на славната „деветка“ на Левски. На тази дата през 1971-a година житейският път на големия състезател намира своя край. Едва 28-годишен Гунди загива по нелеп начин в автомобилна катастрофа в местността Витиня заедно с друг играч на Левски и легенда на Локомотив София Никола Котков. Но въпреки смъртта, спомените за големия Аспарухов са живи, трайни и някак непреходни.

Определян за истински футболен феномен, за олицетворение на романтичния футбол, Гунди предизвиква възхита. Щедро надарено от природата, момчето от стария столичен квартал Редута нито за миг не забравя, че доброто възпитание, стриктният спортен режим и майсторството са в основата на всеки успех. Аспарухов притежава комплекс от великолепни качества, неподражаема харизма, удивителна обаятелност и неподправен финес, а всичко започва от деня, когато неговият баща Аспарух Рангелов го завежда при треньора Коце Георгиев.

Футболният специалист подлага на дълъг тест младия талант преди да го приеме в школата на Левски, а в края възкликва: „Това дете е роден футболист!“. От този ден насетне, родният футбол придобива нов облик.

Талантът на Гунди изпъква още в махленските мачове (казано с най-добри чувства) на поляните в Редута. Там нападателят за първи път загатва за своя прецизен пас и впечатляваща техника, а за доусъвършенстването му роля изиграват, разбира се Коце Георгиев, Петко Николов, Михаил Георгиев, Чори Петров. Постепенно мълвата за даровития играч се разнася сред феновете на Левски и все повече любопитни привърженици искат да зърнат изключителното момче.

Аспарухов е същинска находка, той е от онези рядко срещани състезатели, които усещат пулса, трепета на играта с цялата си същност, няма да бъде пресилено, ако кажем, че негово същество е футбол. С прекрасната си физика, бързина и неуловимост още в ранните години на своето развитие, нападателят загатва, че ще бъде труден за противниците опонент на терена. Може би и заради всичко това, той често се оказва жертва на груба игра.

А тези неспортсменски прояви не се нравят никак на джентълмена. Именно те подтикват в един момент Аспарухов да остави Царя на спортовете и да се отдаде на волейбола, който също е в кръвта му. Един ден, тъкмо когато вече се е прочул с възможностите си, състезателят отива при волейболния наставник Димитър Гигов с молба да го приеме в отбора. На въпрос „от какво е провокирана тази постъпка?“, Гунди лаконично отговаря: „Обичам футбола, но не понасям грубостите“. Така постепенно от забележителен футболист, Гунди се превръща в не по-малко изящен и прецизен волейболист.

Съдбата на Аспарухов обаче не е в залата. Не след дълго Коце Георгиев, неговият първи треньор, се намесва, като търси сметка на Гигов защо му отнел футболното дарование, а след още малко време Гунди се завръща към Царя на спортове.

И до днес разказите за талантите на легендата са все така ярки. Освен във футбола и волейбола, Гунди се чувствал в свои води и когато бил на баскетболната арена. А също така бил пръв в училище в земната гимнастика. Въпреки тези разностранни таланти, в крайна сметка Аспарухов се отдава на футбола и през 1960-а година е приет в първия отбор на тима от „Герена“. Прави своя дебют с Левски едва на 17 години срещу друг софийски отбор – Локомотив София, а първият си гол отбелязва срещу Ботев Пд на 28 септември същата година, като по този начин донася точка на тима си. Мачът завършва при 1:1.

По ирония на съдбата именно при „канарчетата“ централният нападател отбива военната си служба. В периода от пролетта на 1962-а година до есента на 1963-а година, Аспарухов се състезава за пловдивчани, като за 1962-а година печели Купата на страната.

След завръщането си при „сините“ Аспарухов завоюва заедно с Левски три шампионски титли – през 1965-а година, 1968-а година, 1970-а година, както и три Купи – 1967-а година, 1970-а година, 1971-а година, а също така дава своя принос и за националната селекция на България, където след 50 мача, оставя зад гърба си 19 гола.

За държавния тим Георги Аспарухов дебютира на 6 май 1962 г. срещу Австрия във Виена (0:2) и се очертава като един от малкото българи, след Димитър Миланов - Пижо и Георги Димитров – Червения, които се разписват на митичния „Уембли“ срещу Англия. Блестящото изпълнение на Аспарухов се откроява с подчертано майсторство и е запазено и до днес на черно-белите ленти, а всеобщо е мнението, че отиграването му е достойно за учебник.

Централният нападател участва в три Световни първенства в за жалост кратката си кариера, а на Мондиала в Чили през 1962-а година е 19-годишен, което го превръща в най-младия играч на престижния форум. Аспарухов демонстрира своите умения и на Световното в Англия през 1966-а година, както и в Мексико през 1970-а година, незабравим обаче остава сблъсъкът между „лъвовете“ и Португалия от 7 ноември 1962-а година. Перлата в състава на португалците Еузебио открива за 1:0, а в 65-ата минута „деветката“ на Левски „избухва“ и прави 1:1. Аспарухов показва класа отново в 72-ата минута. Тогава той поема топката с гърди на линията на наказателното поле и със светкавичен удар опъва мрежата на Перейра за 2:1. Минути след възхитителното изпълнение, Диев оформя и крайното 3:1.

В народната памет са съхранени и още мачове с участието на Гунди. Двубоят с Португалия, но от 1963-а година (1:0), с Белгия (3:0, 2:1) през 1965-а година, с Италия 3:2 през 1968-а година, както и други подобни спиращи дъха сблъсъци.

Въпреки че голяма част от живота на Аспарухов е свързана с футбола, щастливците, които са имали възможността да се докоснат до него, с възхита споделят, че той е бил душата на всяка компания. С жизнерадостния си нрав Гунди често създавал ведра атмосфера, а пространните му интереси били предпоставка за необятни разговори. Легендарният нападател с нескрит интерес посещавал новите театрални постановки, концерти, а с още по-голям ентусиазъм се „потапял“ в историите на поредната зачетена книга. Нещо повече, самият той се превръща в прототип на главния герой в романа на Атанас Мандаджиев – „Нападателят“ от 1972-а година. Освен това, отявлен патриот, Георги Аспарухов ценял високо автентичната българщина, като самият той владеел над 22 вида хора.

Човешките качества на Аспарухов са легендарни, а скромността му си остава пословична. Успехите, славата и неистовият интерес към него не помрачават нито за миг ясния поглед на играча върху бъдещето и живота като цяло. Гунди постига всичко с цената на упорит труд, а философията му впечатлява – той вярва, че шанс не се дава, а се заслужава. Може би точно със своето постоянство, „синьото“ дарование успява да завладее и тогавашния наставник на Милан Нерео Роко, който отсича: „Това е нападателят на моите мечти“. Специалистът е готов на всичко, за да има левскаря в състава си, дори на това да му помогне да емигрира. Въпреки това, Гунди е категоричен в отказа си – избира Левски пред „росонерите“.

Георги Аспарухов – Гунди си отива от този свят след победа над вечния опонент - ЦСКА. Мачът е на 28 юни 1971-а година, а „сините“ побеждават с 1:0 след гол на Цветан Веселинов. Получава се динамичен и изпъкващ с футболни достойнства сблъсък. Гунди отново е в стихията си, а при една от ситуациите Пламен Янков фаулира грубо нападателя. Това е и един от редките случаи, в които емоциите взимат връх в Аспарухов и той посяга с крак към противника си. Заради невъздържаната постъпка, която и той самият осъжда след мача, Дисципът го лишава от състезателни права за три срещи, които той така и не успява да изтърпи.

Малко преди този мач, на 13 юни, нападателят отбелязва и последния си гол срещу Етър Велико Търново. До 81-ата минута резултатът е 0:0, а точно в този момент левскарите си печелят правото да изпълнят пряк свободен удар. Зад топката застава Павел Панов, който центрира в наказателното поле, където снажният Аспарухов се извисява и с глава се разписва за 1:0, което носи и трите точки на Левски. Всичко приключва така. На 30-ти юни „синя България“ бива обляна в сълзи.

Макар и посмъртно, Аспарухов е обявен за най-великия футболист на България за 20-ти век. Преди това, обаче, той получава и званието „Майстор на спорта“, както и е носител на сребърен „Народен орден на труда“ през 1965-а година.

Вдъхновяващите прояви на Гунди на терена, а и извън него, пораждат изобилие от заслужени суперлативи след себе си. „Синята“ легенда е от онези необичайни личности, които умеят да поставят собственото си его на заден план. Именно заради това мнозина го наричан футболен Бог. Гениален, ненадминат спортсмен и играч със забележителен футболен интелект, Аспарухов си остава най-ярката и запомняща се емблема на Левски и до днес. Съдбата бе жестока към способния играч, но и сега поколения левскари не позволяват личността му да бъде забравена.

Неслучайно и домът на Левски носи името на славната „деветка“, чийто паметник гордо се издига край стадиона, а феновете не пропускат възможност да възпеят името на легендата във вечността.

За мнозина централният нападател на Левски си остава вечен идол и модел за подражание. Наричан футболен цар, снайперист със златна глава, президент, рицар на кръглата топка, Гунди завинаги ще остане в историята на Левски, а и в тази на българския футбол, като властелинa на романтичния футбол.