Съвместна публикация на в-к 7 дни спорт и Gong.bg

2009-а е от тези години, които малко по-трудно могат да бъдат обяснени, преразказани или анализирани. Или пък напротив - много е лесно. Обобщаваме - шантава година. Особено за българския клубен футбол. Почти игнорираме изявите на националния тим, тъй като за добро или за лошо той не помръдна през изминалите 12 месеца повече, отколкото сталактитите в Магурата. В държавния тим продължи да властва скуката. Някаква жестока мъка срещу тимове, които предишното поколение не броеше за живи, палави и безсмислени победи в мачове без значение и ужасяващ подбор на контролни мачове. И още веднъж - майко мила, наистина ли Кипър ни преби като кучета? Дори единствената реална позитивна случка - постигането на голов рекорд от страна на Бербатов се състоя на възможно най-неприветливото и непредставително за случая място. Някакъв тъмен терен, по-подходящ за нелегален бой с петли във Филипините. Както и да е, все пак отново ще стане след малко дума за "А" отбора. Връщайки се към клубния футбол, то наистина след щуротията от по-миналото лято, когато безапелационният шампион на страната бе унизително изхвърлен зад борда на европейските турнири, си мислехме, че следва поне една година пауза. Време, през което ще се занимаваме предимно с футбол.

Не ни е било писано

Не и през 2009-а. Може би не с наличието на събитие от подобен мащаб и калибър, като отнемането на лиценза на ЦСКА, но с много други, при това още по-фантасмагорични случки годината, която оставяме зад гърба си, създаде толкова много трусове в двата ни гранда, че те сякаш се имунизираха и успяха в комплект да завършат полусезона с усмивка. Едните, доволни все пак от факта, че са твърдо в играта за титлата, а освен това се превърнаха сякаш в единствен сериозен кандидат за купата на страната. Другите – от това, че счупиха каръка в Европа, биха като гости Лацио и използваха това, за да балансират пред феновете си за преживяното от тях в предишните няколко месеца. Какво се казваше в такива случаи? Да се смееш ли, или да плачеш? ЦСКА изпусна титла на тепсия през пролетта, изпусна и страхотно уютна преднина на върха тази есен, а Левски натрупа толкова загуби, колкото преди време правеше за 5-6 сезона накуп. И въпреки това - завършек на годината със смях. Явно наистина инстинктите и възприятията вече до такава степен са изкривени, че се смеем и на хубаво, и на лошо.

Всъщност какво ми направи впечатление в последната футболна пресконференция за годината? Нещо, което спокойно може да олицетвори случилото се през 2009-а. Тя, самата пресконференция, не бе от най-футболните. На нея мениджърът на 30-милионната ни звезда от Манчестър Юнайтед се беше сгушил между две момчета от ЦСКА, които взеха сериозно да втръсват на всички с еднотипните си прояви на неспазване на какъвто и да е спортен режим. Емил Данчев, с лек бащински привкус, се опитваше да смекчава вината им, да ни убеждава, че всичко това са нормални момчешки неща. На мен ми стана много, ама много мъчно за Емил Данчев. Съжалих го за тази не толкова бляскава страна на професията му. Представих си как се чувстват онези адвокати, които по принуда трябва да защитават хора, за които е сигурно, че няма как да спечелят в съда просто защото са извършили нещо глупаво. Ванката се обяснява за некви пет лева за паркинг, за некъв нож, другият Ванка, че щяла кръвта да им изтече пък некви лекари и сестри ги питали как се казват. А г-н Данчев се чуди как да замаже, да понамали, да ги измъкне от неприятната ситуация. "Е, чак да умрете, не е било толкова драматично..." - вмъква той. Къде са 30-те милиона, отляво на теб е Бербатов, отдясно - сър Алекс, и къде са 5-те лева на Ванката? Горе-долу такава е разликата между истинския футбол, онзи многомилионния, и този, чиято продукция гледахме и през 2009 година у нас. В България тази игра струва ни повече, ни по-малко от 5 лева!

Много съм краен? Вижте само какво пак се случва с уж престижната класация "Футболист на годината". Без блясък, с неустановено място във времето, с още по-неустановен регламент, някак си насила се провежда цялото това допитване. Хайде поне ако не друго, пак да изберем Стилиян. Защо ли? Нищо против Бербатов - шампион на Англия, но такива са станали например и Томаш Кушчак и Парк Джи-Сун. Не съм чул обаче да са обявени за играчи №1 на Полша и съответно на Корея. За рекорда вече споменахме, браво, браво, ама хайде да погледнем какво реално прави Стилиян? Да се превърнеш в капитан на един от челниците в Премиършип е повече от достатъчен довод. Но все пак ето още - играч №1 на Астън Вила, избран от самите негови колеги, както и играч №1 на отбора според феновете. В нашия национален тим - не по-лоша работа от всеки друг там.

Не говорил пред българските медии бил сърдит. Да, така е, ама той и Иван Иванов беше сърдит и не говореше една година, пък беше сред любимците на публиката и пресата. Така че това отпада като критерий. Стилиян Петров стана футболист на България през 2003-а година, но от онзи си период в Селтик постигна още много. В Шотландия, сега и в Англия, и то в тим, в който не е заобиколен от световни футболни мегазвезди. Брад Фридъл, Карю, Хески - моля ви се. Но в клуб с традиции във Великобритания, клуб, където никак лесно не се слага капитанската лента на ръката на играч извън Острова. Стилиян е едва третият в историята. Спокойно може да ни се откъсне от сърцето още едно първо място за него. И без това Бербо няма къде да закачва толкова много мечове и саби от най-различни конкурси, а и с малко бебе у дома това не е най-добрият вариант за интериор.

За пет лева - толкоз! В групите на Лига Европа грандовете ни не можаха да спечелят дори 5 точки. Спечелиха само четири. Да не говорим за головете - там едва го докараха до три. С подобно темпо скоро ще измерваме клубния ни футбол в стотинки.