Александър Александров приключи с футболната си кариера. Направи го в точния момент, завърши с гол в заключителния си мач, а отборът му Ботев Пловдив влезе в А група за кеф на верните му фенове.

Кривия, който без никакъв успех, пожела да го наричаме Алекс, е един от последните мохикани в родния футбол. Сашо Александров винаги носеше шоуто със себе си. С неговото отказване, може би, си тръгна последният класически плеймейкър в България.

Играта му и всичките щуротии, които бяха в главата на халфа, заразяваха феновете. Спомням си отлично как в юношеските ми години, полузащитникът ме палеше с култовите си изпълнения, докато носеше „синята” фланелка. Кривия имаше богат репертоар. Веднъж ще се хвърли в ръцете на резервния вратар Шейтанов, след гол в мрежата на ЦСКА. Друг път яхва Иванков, който е забил от дузпа. В една среща на стадион „Васил Левски” изрази радостта си копирайки пикаещо куче на ъгловото флагче. Футболът е игра и трябва да носи удоволствие, Александров определено го изпитваше и заразяваше с изпълненията си и най-важната част от купона – хората по трибуните.

Техничарят от Пловдив вероятно имаше капацитет да стигне и по-далеч, но човек няма как да се измъкне от съдбата си. Кривия бе на крачка от трансфер в Ювентус, с опцията да бъде даден под наем, но не пожела да предаде Левски. Въпреки освобождаващата го клауза в договора му със „сините”, той не се възползва. После игра дълги сезони в Турция, но без да стигне до някои от грандовете. Вероятно е спечелил много пари и уважение в южната ни съседка.

По някакво стечение на обстоятелствата съумях да коментирам последния мач на Кривия. Дори ми се падна да проследя неговия финален гол. Попадение, което си беше типично за играча с вечната къса прическа. Стигнал до наказателното поле, той имаше няколко опции, но предпочете да ритне топката в горния ъгъл, хем да е по-трудно, хем да стане и по-красиво. След баража между Ботев и Спортист Своге, Александров даде доста интервюта, а в ръцете му стоеше едно слабичко момче с дълга коса, което не спираше да си играе с емблемата на фланелката му. Детето бе неговият син, който също се казва Александър. В лични разговори таткото няколко пъти е споделял, че малкият пипа топката, така че скоро сигурно идва неговият ред.

Така или иначе, тази история приключи, а сега за Сашо идва съвсем нов етап. Доста по-сложен. По този път вече минаха фигури като Боримиров и Георги Иванов, които видяха, че не е много лесно да превключиш от футболист към началник, или както обичат да казват във футбола – директор. Кривия си беше точно директор на терена. Трудно се подчиняваше на команди от страна на треньорите. Обичаше свободата и тоталната импровизация, но никой не може да му оспори таланта. Дано притежава такъв и за новия занаят, който има връзка с играенето на футбол, но е нещо далеч по-сложно и отговорно.

Шефът тепърва ще го видим, но на футболиста Сашо Александров, трябва да му благодарим за забавлението, което донесе със своя стил на игра.