Съвместна публикация с в-к 7 дни спорт

Зимната разпродажба в грандовете ни отново свали имунитета от една от най-болните теми за родния футбол. Обезценяването им, а оттам и обезличаването им. Липсата на възможност Левски и ЦСКА да задържат докрай звездите си, за пореден път изтласка актуалната сентенция, че трябва да пренастроим антените си на по-ниски честоти. Очакванията и изискванията към отборите ни трябва най-сетне да придобият реално, а не болестно амбициозно ниво.

Това, че на Левски – Черноморец са дошли 10 хиляди на припек на „Герена” в никакъв случай не е показателно, то не затвърждава някаква тенденция или закономерност. Ако няколко кръга преди края на първенството, „сините” пак изостават с двуцифрено изражение в точките от първото място, на домакинския им мач срещу Пирин например, ще има двеста човека. Миналата година ЦСКА изоставаше от първото място, вярно не толкова драстично, но на първия двубой на „Армията” имаше същото количество публика. И то без да чакат да видят кой знае какъв нов тим.

Това, че медиите и спортът са в една непрестанна симбиоза е факт, който въпреки нежеланието на мнозина от една от страните да приемат ще пребъде и след тяхното собствено виждане на нещата. Доста често в последните няколко години, ние от гилдията на футболните журналисти, подклаждани от вътрешния фенски порив, идващ някъде от дълбините на миналото ни, искаме невъзможното. Искаме от материала, с който ежедневно работим – отборите, да постигат перманентни успехи – било то на местна или международна сцена.

Тук веднага ми изниква споменът от казаното неофициално от Пламен Марков, дни след обявяването на прословутата премия от един милион евро за титла от страна на Томов. „И аз искам да скоча на три метра височина, ама не става. Ако ще не един, а десет милиона да ми дават – пак не става!” Така настоящият национален селекционер сам прецени възможностите на водения от него тогава тим за първото място. От обявения публично списък с близо десет желани играчи, не бе взет нито един. Вместо селекция – премия. Макар знаейки вече как се изплащат далеч по-скромни суми на „Армията”, осребряването на този милион в евро, щеше да се проточи до 70-та годишнина на ЦСКА.

Драматизмът наистина взима връх в голям процент от материалите в преса, радио, телевизия или интернет. Левски би трябвало да излезе от групата си в Шампионската лига или ЦСКА трябва час по-скоро да влезе там. Но едновременно това няма как да се случи, тъй като все единият от двата тима, няма да е настоящ шампион и да може да пробва още и още по-добри резултати в Европа. Сякаш забравяме, че сънувайки зад завесите вече е ден. В по-локален план, поредица от две равенства – споменатия вече период на Пламен Марков от началото на март миналата година например – води до медийна истерия, съответно мощен фенски отзвук и в крайна сметка главата на наставника пада. Отсечена като забита на кол тиква, по време на прабългарска подготовка за битка. Гледахме подобни кадри едно време във филма „Хан Аспарух”.

Заприличахме на некоректен таксиметров шофьор, спрямо клиент, който не познава добре града. Адресът е на един километър или на две-три минути път, но вместо това се избира маршрут, който отнема минимум три цигари време и детайлно запознаване с част от актуалните чалга-хитове. В дните преди, по време и след финала за „Карлинг Къп” се опитах да открия по цялата основна ежедневна преса ще се намери ли поне един-единствен роден журналист, който да е командирован на това събитие.

 При положение, че от години насам всяка стъпка на Бербатов се следи под лупа, а особено през трансферните периоди истерията добива небивал връх в историята на родната спортна журналистика. Странно, при предишните два финала зад граница в кариерата на Бербо – тези за купата на Германия и в Шампионската лига имаше доста български представители на медиите. Рових из какви ли не вестници, дори извън абонаментния пакет в нашия офис, дали все пак няма някой наш човек в Лондон. Не и не – няма. Проверката из радиостанциите беше по-лесна – резултатът същия. При телевизиите – пак така. Въпреки огромните им бюджети. Двете медии, в които работя, също са в кюпа. Това сериозно ме притесни. И ме накара да си извадя поредните тъжни изводи.

Какво в крайна сметка правим? Няма ден в печатните издания или в електронните медии, няма няколко часа в интернет сайтовете където Бербатов да не присъства, но когато най-сетне той стига до първия си и нищо чудно последен за години напред, ако не смени отбора, финал в родината на футбола, се оказва, че няма кой на родния му език да го похвали след мача и гордо да вземе интервю в микс-зоната. Съмнявате ли се, дали не е имало поне една дузина корейски пратеници, въпреки, че са разбрали дни преди мача, как тяхното корейче в състава на „шпорите” отпада от групата на Хуанде Рамос за „Уембли”. Но той е част от състава и ще вдигне купата. Той има няколко участия по пътя до финала и също печели в крайна сметка трофея. И корейците бяха в Лондон и са предавали до скъсване материали за своето момче.

Ясно е, че стандартът на Южна Корея е сигурно петкратно по-голям от този на България, но общо взето и самолетните билети от тук до Кралството са пет пъти по-евтини спрямо тези, които са платили азиатците. Оказва се, че е въпрос на професионализъм – нищо повече. На отношение и на престиж.

В журналистиката съществува термина „имиджово присъствие”. Има събития, било то политически или спортни, където се присъства само, за да се подържа нивото на медията. Да се знае, че тя винаги е там където трябва да бъде. И където нещата се случват. Независимо от това, че графикът понякога е приключил преди съответното събитие и то няма да присъства в утрешния брой или в ефира няма много място за отразяването му. Пратеникът е там – просто за имидж. Това – всички нас просто ни нямаше, докато светът показваше, как един преуспял български футболист не пуска купата на своите съотборници и дълго време я разнася из стадиона. Дори преди това вкара и гол. Първи, втори, трети, четвърти или пети на същия този стадион – това в случая няма никакво значение.

Липсата на родни журналисти на мача Тотнъм – Челси поставя гилдията в неравностойна позиция, спрямо изискванията, които самата тя поставя на футболните ни тимове. „А” група се разпродава, нивото пада. Преди месец се фукахме, че имаме двама играчи в турнира за Купата на Африка. Днес те вече са продадени. Резонно трябва да свалим критериите и нивото на претенциите. Е, може би не изведнъж чак до скалата на Тампере. Но при всички положения графиката не е много обнадеждаваща. За съжаление, явно и журналистиката придобива огледален образ на ситуацията.

Голям праз, че ще има няколко репортери на Олимпиадата в Пекин, които например ще следят битката при стрелбата с лък, надявайки се нашия Даниел Павлов да нацели десетката. И дори той да вземе сребърен медал, мислите ли, че това ще прикове в тв-мониторите толкова българи, колкото гледаха кадрите в неделя с Бербатов? Но в Китай ще щъкат колеги и ще ни обясняват, че с медала в стрелбата с лък, ще се изкачим в таблицата от 29-о на 25-о място. Сбъркана работа. Като да отидеш на Олимпийски игри, и вместо в мишената да пратиш стрелата в челото на някои от съдийската маса. Не че го пожелаваме на нашето момче.