Новият старши треньор на Литекс Люпко Петрович е повече от отлично запознат с българския футбол. Легендарният наставник има зад гърба си освен КЕШ с Цървена звезда, и много успехи с Левски и Литекс. Сега той отново се е прицелил в титлата. Петрович седна пред камерата на "А група токшоу" за откровено и задълбочено интервю.

Как сте, господин Петрович? Как се чувствате, щастлив човек ли сте?

- Аз съм щастлив, че дойдох отново в България. Тук винаги се чувствам като в своята родина, все едно съм у дома.

Представяхте ли си през 1982г., когато започвахте работа с подрастващи в Осиек, че на 68 години, през 2015г. ще продължавате да работите активно?

- През целия си живот съм живял за футбола. Още като професионален футболист имах за цел, като завърша кариерата си, да стана треньор. И тогава се свързах с треньорите, които са ми били треньори на мен, да ми покажат как работят, да си записвам от тях, да се школувам. Завърших във Факултета по физическа култура както магистратура, така и докторантура… Това е във връзка с теоретичните познания, а що се отнася до практиката не мога дори да се сетя колко знания съм натрупал, предвид всичките години, през които работя. Така че  имах цели в живота, които изпълних, и съм много щастлив за това. След тези години, когато работя за един клуб – като Литекс, когато имам шанса да докажа знанията си, винаги искам да покажа, че не съм минало, а настояще.

Ще ви върна към големия успех през 1991г. Много големи имена в треньорската професия не са печелили европейска титла. Как запазихте глада си за работа след триумфа с Цървена Звезда?

- По някакъв начин през първите 6 години като треньор, още от юношите на Осиек, имах само възход и никакви падения. Стигнах до промоция със Спартак (Суботица), изкачихме се от втора лига до първа, с Войводина станах шампион на Югославия, с Рад участвахме за Купата на УЕФА. Така че моята кариера, в първите 5-6 години след старта като треньор, вървеше само нагоре. Накрая отидох в Звезда и станахме първи – спечелихме последната шампионска титла в старата Югославия, както и станахме клубен шампион на Европа. В този момент стигнах наистина върха и си мислех, че мога да тренирам не знам си какви футболисти и да бъда шампион. Имах самоувереност, както казвате вие, българите – самочувствие, че моята работа наистина си струва. Между другото, животът е такъв - медалът има и друга страна: ако нямаш футболисти, не можеш да постигаш резултати и успехи. За тях са нужни и качества от играчите. Животът ме научи, че играчите правят треньора – дали треньорът е голям или малък. А треньорът просто трябва да обедини играчите в един отбор, за да играят заедно и да побеждават. За мен, мои идоли бяха Томислав Илич и Йохан Кройф, който казваше, че дори да има 11 много силни играчи – дори всеки от тях да е най-добрият на света, но когато играе за себе си, индивидуално, то по-добре е да има 11 средно добри играчи, защото най-важното качество е сплотеността между единайсетимата. На терена играе отборът и побеждава отборът. Индивидуалното решение също може да съществува в колектива в конкретна ситуация. Най-пресният пример – Асприля. Взема топката, преминава през петима играчи и вкарва гол. Това вече е индивидуална класа. Да речем, че заради нея победихме. Ако нямахме такъв играч, с такива качества, трудно щяхме да победим.

Пътувал сте много, видял сте много. Каква е първата ви асоциация, когато чуете за България?

- В която и част на света да съм – дали ще съм в Казахстан или в Атвица, където бях последно, винаги съм имал желанието да дойда отново в България, да работя още веднъж в България. Когато чуя името България, ми идват само хубави спомени, асоциирам я с нещо добро, а не лошо. Моето желание беше да се върна. Трябва да кажа, че когато Литекс и хората от Ловеч ме поканиха, аз бях на море, на почивка… Въобще не се двоумих. Казах у дома, че тръгвам, но без да знам как ще стигна. Пътувах 14 часа и дойдох.  

Насочваме темата към мача с Лудогорец. Как спечелихте? Разкажете за стратегията.

– Първо, ние имаме доста добри играчи, доста качествени играчи, които може би не играеха като отбор. За 7-8 тренировки видях, че нещо не е наред, отношенията помежду им. Успяхме, Стойчо Стоилов и аз, да поговорим с тях в паузата, обсъдихме всичко с тях. Аз им казах, че са отпаднали от най-голия отбор, с който Литекс е играл в историята си. Затова не ни остава нищо друго освен да повярваме, че можем да спечелим титлата. Да се раздаваме във всеки мач и т.н. Играчите изглежда веднага прихванах онова, което работихме, усвоиха го. И моят колега, с когото дойдохме тук – Крушич, често казва „Те са талантливи, усвояват всичко бързо, значи имаме материал, който можем да научим”. За кратко време успяхме да се уединим и да оформим отбор, но това е процес, който трябва да трае по-дълго, не може да се случи за 10 дни. Трябва да се повтаря отново и отново. Затова чакам нова пауза, в която пак да се съберем заедно на лагер и да работим, да направим още по-компактен и по-як тим. Мисля, че за тези тренировки те усетиха каква е целта - че нямаме друг път. Или трябва да побеждават и да израстват, или остават на едно място. Друг път няма.

В кой момент от мача усетихте, че печелите срещу Лудогорец?

Видях, че първото полувреме играхме перфектно. Лудогорец през първото полувреме нямаше положение. Компактно решавахме всички проблеми, с които трябваше да се справим. По най-добрия начин, така че не давахме на противника да създава шансове. В същото време успяхме да създадем два-три полушанса. ПШри един от тях точно Асприля имаше шанс, но не успя да вкара с левия крак да реагира бързо и да вкара гол. Надявах се на гол, с който да поведем, но точно такъв като този на Асприля не съм очаквал. При него става дума за индивидуална класа. Неговите индивидуални действия доведоха до гола. След като поведохме с 1:0 опасявах се, че съперникът може да изравни и дори да победи. Между другото, имахме много контри и “полуконтри”  и при всяка втора от тях успявахем да създаваме ситуации.

Какво стана при изгонването ви?  

– Един играч удари нашия играч извън полето, което означава, че там не се играе футбол. Подкоси го и той падна на земята. Съдията даде тъч за Лудогорец и извади жълт картон за техния играч, но трябваше да е червен, защото това е удар без топка. Топката беше вън. И аз му казах, че трябва да даде червен картон и топка в тъч. Аз го познавам, преди време сме се виждали покрай работата. И той ми каза „Излизай навън заради протестите”. Казах „Добре!”. Излишно беше. Това е истината. Но реакцията ми беше не толкова заради този момент, а заради предишна ситуация, 5 минути по-рано. Класическа дузпа за нас, при 1:0. С ръце изблъскаха нашия футболист, португалеца. Още не им знам имената… Арсенио, да, Арсенио. Отзад го блъсна последният им играч и нашият с главата напред. И вместо да има дузпа и червен картон, не свири нищо. И това беше момент, който успях да видя после по ТВ, сигурен съм. Защо не го отсъди, не знам. В този момент реагирах импулсивно, излишно може би. Но ние довършихме срещата с едно добро движение. Пуснахме португалеца, който с втория гол практически реши мача. Е, наистина много хубав гол на Диого. Вкарахме два паметни гола, които трябва да се помнят. И след втория гол знаех, че печелим, макар и да останахме с 10 играчи в края. До този момент сякаш не вярвах, че можем да вземем победата. Е, вярвах, но поставях под голяма въпросителна този успех.

Следващият мач е срещу Левски. Какво могат да очакват феновете от мача в събота на „Георги Аспарухов“?

– Знаете ли какво. Има едно нещо, което е трудно да повтаряш пак, и пак, и пак… Това е класата. Ако успеем да повторим играта ни от Лудогорец, вярвам, че можем да победим Левски, Имаме млади играчи доста, имаме добър млад отбор. Вярвам, че можем да повторим и да играем така, че дори и по-добре в следващите мачове. Да ставаме по-добри и да напредваме. И да изградим отбор, който може да спечели титлата. Но когато дойдат загуби, равни и т.н., има още да работим, за да има един стандарт, под който да не слизаш, а единствено да надграждаш. Да усъвършенстваме играта си и да ставаме по-силни като отбор. Лично аз вярвам, че можем да спечелим и този мач. Нашият тим има класа, само трябва да искаме и ще успеем.

Заради наказание няма да водите отбора си. Същото обаче важи и за Стойчо Стоев. Как ще се отрази факта, че и двамата треньори няма да бъдат край тъчлинията в събота?

– Мога да кажа, че треньорът не може да влияе по време на целия мач. Може да има момент, в който пред себе си да посъветваш даден играч, може да завъртиш някои играчи и донякъде наказанието би попречило за това. Между другото може с колегата заедно да седнем и да гледаме мача от трибуните. Но дано в началото на първенството направим качествен мач, Левски и ние, и нека победи по-добрият. Публиката също да е доволна. Дано футболът в България да тръгне напред, а не да върви назад.

Успяхте ли да гледате мачовете от първия кръг на другите отбори в А група? 

– Гледах Левски пряко преди нашия мач. Имам и дискове с техни мачове. Ще гледаме кадри и ще покажем на футболистите къде са добрите и лошите страни в играта на Левски. Видях, че Левски е един компактен, добър отбор, с няколко млади играчи. Не е онзи славен Левски, който утре ще вдигне титлата, но отборът играе добре, не е лош.

Мислите ли, че през последните 15 години нивото на българския футбол върви единствено надолу? Първият път, когато дойдохте тук беше през 2000 година в Левски. Имате поглед върху нещата.

– Не бих го определил така… Откровено казано, в Литекс се работи много. В приятелския мач със Спартак пуснахме два състава – първият отбор игра през първото полувреме, а вторият – през второто. Вторият състав, повечето на по 20 години, излязоха на полето и аз се чудех колко талантливи момчета са това, играещи такъв качествен футбол. Наистина ме изненадаха и не го очаквах. Първият път и втория път, когато бях в Левски и Литекс, нямаше толкова талантвили играчи. Това означава, че България има талант за бъдещето. Изиграха едно феноменално полувреме и публиката ги аплодираше. Значи има играчи, има качество. Вярвам, че и в Левски има качество, три-четири момчета вече играят за първия отбор. Бъдещето е добро. Може би проблемът е, че се водят чужди играчи, които не са по-добри от твоите. Или пък не са много по-добри от тях, а само малко по-добри. Затова не трябва да се водят такива играчи. Или водиш качествен играч, който да помогне на младите български играчи да вървят напред, или не водиш никой. Затова трябва се помисли върху това, да се направи правилник кой може да идва в българския футбол.  

Това ли е голямата разлика между сръбската и българската футболна школа? Вие станахте световни шампиони до 20 години, без да има пари в сръбския футбол.

– Да. Вижте, ние станахме световни шампиони до 20 г., а при мъжете в евроквалификациите сме най-слабия отбор в групата с Албания, Португалия… Имаме само 1 точка. При мъжкия национален отбор. А младежите станаха първенци на света. Старитве играят в Манчестър Сити, в Арсенал, в Челси – големи клубове, но идват и нямаме отбор. Нямаме отбор! Това е проблемът. Имаме добри играчи, а нямаме отбор и губим. Сърбите са талантлива нация за футбол, както и българите. От едно време излизаха силни футболисти, които играеха в Англия, Германия… И сръбски, и български… Значи таланти има. Сега, може би трябва да се въведе правило кой чужденец може да дойде да играе – дали е национал в „А” отбора, дали в младежкия, дали е играл 5 минути, за да дойде в България. Същото е и в Сърбия – идват играчи от Африка, които нямат повече качества от нашите, но ги вземаме. И заемат мястото на млад играч.

Връщам ви отново към предишните ви престои у нас. Помните ли най-щастливия си миг като треньор, независимо дали в Левски или Литекс. Също назовете и любими футболисти, с които сте работили у нас.

– Трябва да кажа, че с Левски имахме много добри резултати както в Европа, така и тук - станахме шампиони, спечелихме и Купата. Страхотно усещане! Трябва да споменем и триумфа във финала за Купата срещу ЦСКА. Този миг може би беше още по-хубав – играхме в София и победихме един голям съперник. Там беше най-хубавия момент и наравно с него трофеите с Левски. Сега, имал съм и лоши ситуации, когато играхме финал за Купата в Стара Загора между Левски и Литекс. Надиграхме Левски тотално, убихме ги с игра – имахме една греда, положения,  в 90-ата минута на празна врата от 5 м. И загубихме с дузпа в продълженията в 118-ата минута. Заслужавахме победата, при това с разлика. Тогава Литекс изигра най-добрия си мач, който аз си спомням като треньор на тима. Така че има и лоши неща, лоши спомени…

Всички мачове от последните 33 години ли помните така добре?

– Всеки мач е сам за себе си. Някои влизат в теб и понякога остават тук, сещаш се за тях. Добрите се отпечатват и ги помниш. Затова помня кога сме играли по-силно и сме спечелили. Но помня и когато е трябвало да победим, но не сме успели – както се казва, късметът не е бил на наша страна. Но така е трябвало да стане. А що се отнася до играчите, до Левски – сещам се за един мач и завинаги ще се удивлявам от Гонзо. Централен нападател, класически, който никога не се плашеше, беше храбър, често пъти и разкърваен беше. Вкарваше много голове! Сещам се и за Бачев, който имаше такива качества, че можеше да играе като Стоичков в Барселона. Мъри Стоилов си спомням и още доста играчи, оставили отпечатък в историята на Левски. При Литекс – Трика, Мурад, да кажем още Янкович, Йеленкович. Помня страхотни играчи, които бяха воини на терена и не се плашеха от нищо.

Приключваме с едно изречение, което аз ще започна, а Вие ще довършите: „След края на сезона Литекс...“

– Ето, малко дори настръхнах… В първия миг си помислих „…шампиони на България”. От своя страна искам да стане така и ще живея и работя да бъдем шампиони.