Криза е. Парите са кът, трябва да се правят трансфери. Дембеле вкарва много, има проблеми с властите, безкрайно ценен и от „Герена” си тръгна друг. Замина си Жоао Натаилтон Рамос дос Сантос, който всички ще си спомнят като Жоазиньо.

Жо вече няма да радва с хубавите голове, бързите пробиви и задължителната хитра бразилска усмивка. Левски взима добри пари за Жоазиньо, заплатите до лятото са осигурени, отборът ще функционира нормално.

Не са много чужденците, които се дърпат за трансфер и по-голяма заплата. Този дребният обаче го направи, защото в Левски му беше много хубаво. Хората го приеха, а той си стана нещо като черното българче в отбора.

Преди няколко години на „Летище София” журналистите очакваха двама бразилци. Една звезда и някаква добавка към основната гозба. Жеан Карлос ходеше като Пеле из аерогарата, а зад него се криеше едно дете, което едвам се виждаше под бейзболната си шапка. Единият си тръгна, защото се провали, а на другия трябва да му се свали шапка, защото помогна много.

Днес Малкия Мук отива при Муки в Русия. Остави спомена за няколко големи мача, и най-вече много приятели. Спечели ги с усмивка, не направи нито един скандал, не подразни никой с нищо...

Жоазиньо остави част от душата си в Левски. На мача с Гент вкара виртуозно и нарисува едно сърце в стил Кака. Ето така остави сърцето си на публиката. Не е незаменим футболист, но е малък пич, а пичовете винаги си тръгват, когато трябва да спасят положението.

В Левски ще има заплати, но вече няма бразилци. А във всеки голям клуб трябва да има поне един-двама...

В края ще споделя един личен разговор с Жо на път за Лисабон. Там където Левски беше разбит, а бразилецът остана незабележим, както и останалите „сини”. Жоазиньо ме помоли за нещо. Поиска след мача да напиша, че иска да остане в Левски поне още пет години. Не го написах, след 0:5 се пишат други работи. И по-добре, че не съм, защото и тогава изглеждаше невъзможно. Такава е съдбата на бедните балкански клубове, те продават, за да живеят. Жалко, но реалностите са такива.