Ангажирането на Славиша Йоканович е интересен ход от страна на Наско Сираков. Директорът не сполучи с опита си да върне Станимир Стоилов и по този начин Левски заложи на нещо непознато.

Легендарният голмайстор за трети път в управленската си кариера на „Герена“ залага на сръбски треньор. Предните два пъти бяха фундаментални за „сините“. Най-напред през 2000 година на „Георги Аспарухов“ пристигна носителят на КЕШ Люпко Петрович. Смея да твърдя, че този човек върна в голяма степен самочувствието на клуба, който беше в дупка и поредица от европейски провали /както е и в момента/. Люпко стана шампион на България, „сините“ бяха конкурентни в Европа, благодарение и на неговия опит.

Вторият сръбски период свързан със Сираков бе при Славолюб Муслин. Той спечели дубъл със „сините“, но това не е най-важното. Философията, която наложи френският възпитаник бе следвана дълги години. Муслин е „бащата“ на така наречения „правилен футбол“. Публична тайна е, че Станимир Стоилов попива доста от работата на Муки. Години наред Левски води подготовка по методите на сърбина. Дори и до ден днешен доста неща са запазени, което не говори добре за „сините“. Все пак говорим за методика от преди десетина години, която самият Муслин отдавна е хвърлил в коша.

Привличането на Славиша Йоканович, макар и като номер две в списъка е опит за излизане от обичайното статукво. Щом Левски правеше треньорска смяна в последните месеци, сценарият беше ясен. Херо или Мъри? Мъри или Херо? През лятото Иво Тонев беше готов да открие по-рано магистралата до Бургас, за да ангажира Митко Димитров. По обясними причини сделката беше невъзможна. След гръмкия провал в Европа /Азия/ Станимир Стоилов също не склони. Ангажиментът му с Ботев явно бе прекалено силен, за да се върне в Левски. Той и „сините“ се разминаха за пореден път. Преди причината беше отсъствието на Наско Сираков, а сега дори и той не успя да с справи с акцията „връщането на Мъри“.

В предишните няколко сезона, Левски винаги опираше да „план Б“. Щом не става с Херо и Мъри, значи на ход идваше някой заместник. Да кажем Ясен Петров и Илиан Илиев. Наложи се дори Гонзо да става „човекът клуб“. Тони Здравков и Ники Митов също получиха изненадващ шанс, всеки се представи по своя начин, но винаги имаше усещането, че може би трябва да е някой друг. Безспорно резултатите в Европа при Ясен Петров бяха единственото истински хубаво в този период, но провалът в България му изяде главата. Емил Велев единствен стана шампион, но беше в необяснима война с феновете. Тук може да говорим и за инерцията от ръководството на Стоилов. Велислав Вуцов е излишно да бъде коментиран. Много шум и само два мача.

Единствено назначаването на Николай Костов беше опит за излизане от кръга. Макар и да е българин, роденият в Добрич треньор си беше като чужденец. Работил само извън граница от него се очакваше вкарване на „новото“. Костов промени доста неща, но това даде обратен ефект. Обсебен от манията „Барселона“ специалистът остави Левски без нападател. Зимната подготовка беше доста по-различна и не понесе добре на футболистите, които явно са привикнали на друг маниер на работа. Костов разбра бързо, че е несъвместим с обстановката и се спаси.

Ратко Достанич беше кратък период, който донесе доста загуби. Левски уж не играеше зле, но биеше рядко. Сърбинът обаче е от котилото на Муслин и възгледите му бяха същите. Дойде при малко заварено положение...също като Йоканович.

Визитката на новия „син“ треньор дава надежди, но нека оставим всичко на времето и неговата работа. В момента са важни резултатите, още по-важно е Левски да намери своя изгубен стил. Зад Славиша Йоканович седи добра спортна кариера, което има значение, но не голямо. Треньорският му път сочи три сезона и три шампионски титли. Тази в Тайланд не я приемаме на сериозно и акцентираме върху двата дубъла с Партизан. Забележително постижение, но в минало време. Във футбола има днес и утре. Това май го беше казал Наско Сираков. Така, че предстой да видим какво днес и утре чака „сините“ с Йоканович.