Съвместна публикация на в-к 7 дни спорт и Gong.bg

Случайните извадки от футболната преса и медии в последния месец сочат наличието на поне една дузина кризи в "А" група. Няма отбор от началото на настоящото първенство, който да не е изпадал в сериозна криза поне веднъж до момента. Два поредни хикса, да не говорим за загуба, водят веднага до подобни определения по отношение на даден тим.

Разбира се, кулминацията бе затягащото се със скороста на часове "кризисно ласо", метнато на врата на временния лидер ЦСКА. Такова методично изправяне до стената не се помни от години. Абсурдният момент идва от паралелно продължаващата вече десет мача победна серия на червените в шампионата, съпроводена от общо една загуба от пет мача в останалите турнири. Вярно, армейците отпаднаха на тези два фронта, но не от някакви български анонимници или от отбор от страна, която никога в историята си не е завоювала абсолютно нищо. Отпаднаха от френски тим. И а-ха ласото да се затегне докрай и
да изпука някоя вратна кост Левски допусна нелепо изравняване в края на мача си в Благоевград и кризата веднага се прехвърли на Герена. За втори или трети път тази есен, макар да не бе съпроводена чак с толкова висок градус.


Локо (Сф) също имаше кризисни моменти, Пирин, след като отстъпи водачеството си, направо е затънал до гуша. Славия в началото, Литекс - от началото, Берое, Ботев, Вихрен, Видима, Спартак (Вн) редуват кризи след кризи. Всъщност остана ли неспоменат отбор от елита? Нека не се чувства пренебрегнат - и той е бил вече под медийния нож. Всеки втори телевизионен репортаж, радиокореспонденция или вестникарски материал обяснява как ситуацията някъде си е достигнала чудовищни размери и единственото спасение е моментални оставки и уволнения.

За да подсилим още повече усещането за тоталната девалвация на понятията и критериите, спокойно може да прибавим и перманентната криза в родното съдийство, кризата в БФС, кризата в двете "Б" групи, кризата в националния тим. Като прибавим и част от легионерите и техните слаби резултати, които са си единствените реални кризи, като например тези в Тотнъм и Енерги, то главите започват да ни болят. И много лесно могат да ни напишат епикриза.


Тъй като е възможно най-удачният и пресен пример, истерията около ЦСКА далеч не е първата или последната. Логично именно двата ни гранда са попадали най-често под ожесточените журналистически престрелки. Повече от сигурно е, ако някой измежду Левски или ЦСКА бе например в положението на Литекс към днешна дата, то светът щеше да му се стори малък. Дори мишата дупка щеше да изглежда като луксозен апартамент в петзвезден хотел в сравнение с мястото,
на което щяха да бъдат заврени.


Мнозина ще кажат, а и до голяма степен ще са прави, така е навсякъде по местата, където футболът е ежедневие на голяма част от населението. Продължавам да твърдя, че колегията често е безкрайно мекушава и нахлузила кадифени ръкавици като реакция на дадена футболна издънка. В страни като Англия, Германия или Италия, да не говорим за Сърбия, Турция или Гърция, тазгодишното ни представяне в евротурнирите или провала в квалификациите щеше да получи отзвук с методи, непознати дори на испанската инквизиция. Но гневът щеше да бъде разпределен равномерно между водещите тимове. И в същото време нямаше да има силата на 10-степенен земетръс, ако единият гранд постига само и единствено победи, било то и често с по 1:0, а другият завърши наравно два пъти като гост. Свикнали от дълги години насам шампионът на страната да има повече от 70 процента победи в крайния си актив, ставаме нереално придирчиви към две, да не говорим за три поредни криви стъпки.

 В лека криза е Ливърпул, но не и ЦСКА, в по-сериозна криза е Милан, но не и Левски. Но и двамата им треньори към този час все още се казват Рафаел Бенитес и Карло Анчелоти. И едва ли скоро ще бъдат други, освен ако Милан не изпадне в Серия "Б", както е тръгнал. За споменатите по-горе Тотнъм и Енерги няма адекватни сравнения, тъй като клубове от техния калибър никога не са имали историческата предопределеност да бъдат на върха.

Поради тази причина не може да наречем по подобен начин случващото се в Ловеч, тъй като за отбор с едва две титли във визитката си е донякъде естествено да има аналогични на сегашния моменти. Но за да не изостават от тотално сбърканите родни мисловни процеси по отношение на треньорските рокади, в Литекс решиха да отмъкнат от предпоследния в иранското първенство
Ширин Фараз наставника Миодраг Йешич. Хората са си преценили, че това е перфектният момент за смяна на караула. Да не им се бъркаме.


Може би най-стойностното израстване на Герена в последните няколко сезона е именно утоляване мерака за постоянни революции. Като че ли най-сетне в България се намери клуб, който си начеса крастата и се умори от тоталните глупости и техните съпътстващи прояви. И в Борисовата градина трябва с ръка и струйка кръв на сърцето да признаят това. За пет-шест години Васил Божков смени 10-12 наставника, като това му донесе едва две титли. В края на периода му на Армията дойде и единствената купа на страната. Плюс Суперкупата. С появата си обаче новата власт също побърза да откъсне главата на Пламен Марков. Въпреки че точно от 10 години ЦСКА не бе печелил две купи в края на един и същ сезон. През 2001 година дори червените имаха цели четирима треньори!

Статистиката в синьо за същия период отчита далеч по-малко на брой специалисти, но драстично повече купи във витрината. Вярно, че и в Левски могат да се похвалят с календарна година с няколко наставника, но отличията през новия век могат да докарат единствено световъртеж в аремйските мозъци. Те през това време сменяха треньорите си по-често от памперсите на малко бебе.

Гениалният Уинстън Чърчил веднъж заяви: "Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да понесат." Да сравняваме българския футбол с мислите на политическото светило, си е чисто кощунство. Но нека това да е последният проблем. Дойде време да кажем: Родният футбол произвежда повече кризи, отколкото може да понесе. И е време да пресее значимостта на голяма част от тях. За да може по-лесно да си гледаме злобните муцуни по стадионите и редакциите. Пък току виж започнем да се усмихваме.