Гробница ли е българското футболно съдийство? Точно това може да се запита човек, като види как за има-няма един месец изгоряха опитни и познати рефери като Ахмед Ахмед, Ивайло Стоянов, а преди два дни и Стефан Спасов. Изгоряха, но не за да светят, а паднаха жертва на футболните боричкания и на собствените си страхове и грехове.

Тази година първенството ни е изключително равностойно. Може да е слабо като качество на игра, но силите са страшно изравнени. Тази равностойност поражда и голямото напрежение, както по горните, така и по долните етажи на футбола. Малко са мачовете, които можем да наречем „протоколни“.

Преплитането на интереси води до това, че сетивата са изострени, а всяка една сериозна съдийска грешка накланя везните нечестно в една или друга посока, а това може да се окаже фатално за потърпевшия.

Епидемията от съдийски гафове стана безпрецедентна, а сгъстеният цикъл от срещи само мултиплицира напрежението и грешките. Според стари съдии, една от причините да се стигне дотук, е в ръководната роля на тъчреферите, както централно, така и по места, на ръководните постове в комисиите.

„Цял живот са учени да не взимат отношение по важните въпроси на терена и да си гледат флагчето, а сега им се налага да ръководят сложен процес, какъвто е съдийството“, мърморят ветерани на реферската свирка. Това е едната причина, а другата е класическа – навеждането към силните на деня, което не означава непременно, че са подкупени или хванати. Просто страх и съобразяване.

Та така си заминаха и Ахмед, и Пастата, Сватбата също ще почива. Скоро и други могат да ги последват, ако я караме в този дух. Почти не останаха опитни арбитри...

И за да не кажете, че виждаме само лошото в съдийството ни, ето ви и два положителни примера от тези дни: Георги Йорданов се справи перфектно с ЦСКА – Лудогорец, а Таско Тасков със Славия – Литекс.

Значи можело, а?