Около 21 часа на 3 май стадион „Георги Аспарухов” потъна в смразяваща тишина. Георги Иванов падна на тревата, после бавно стана, опита се да стъпи на левия си крак, усети жестока болка и с куцане тръгна към лекарите на тъч-линията. Там го пообезболиха малко и Гонзо се върна. За да доиграе на един крак мача със Сливен. На Герена отдавна не е ставало толкова тихо. Няколкото минути неяснота изправиха на нокти феновете, които изригнаха в аплодисменти, защото централният нападател пак се върна на терена. Дори с маска, дори куцащ, Гонзо пак бе пазен от двама, докато гостите биеха корнер!
Всичко това в новия безумно слаб мач на Левски. Двубой, в който сините за пореден път през изминалите две години показаха, че с различни треньори и селекции на терена е пълно със страхливци. Които изпадат в ужас да не сгрешат, ако усетят топка в краката си. Само защото играят в Левски и всеки ход се следи под лупа, а напрежението е смазващо.
Затова Гонзо е толкова голям. Докато другите се крият като мишоци из игрището, той пак стоя до края. И пак вкара победния гол. Враговете му са много и от години му търсят кусури, само за да развалят ореола му. Пробват, но не успяват. Защото и маската не може да скрие характера на роден победител.
Какво ли не му измисляха, за да го смачкат и свои, и чужди. Гониха го от Левски, съдбата все го връщаше. Защото обича смелите. И до днес има предостатъчно фенове и специалисти, които ни заливат с аргументи, че Гонзо всъщност е слаб футболист, който може само да се ръга с лакти и да разваля комбинациите на отбора си!? Убеждават ни, че не е професионалист, телевизията го показва как пуши, а хубавите жени го боготворят. На всичкото отгоре обикновено вкарва гол на вечния съперник...
Е, защо тогава стадионът все скандира името му?
Защото футболните фенове обичат истинските герои в любимите си отбори? А Гонзо е такъв. Точно такъв е!
Да, адски е непрофесионално да те оперират с пълна упойка, от „Пирогов” да дойдеш първо на Герена, после да летиш до Германия за маската, да направиш една тренировка и да се хвърлиш с всички сили срещу Сливен. Резултатът е логичен – разкъсваш мускул. Може би е далеч по-професионално да послушаш докторите, да почиваш десетина дни, още толкова леко да подтичваш, докато сезонът свърши. Тогава да се оправдаеш с контузията на лицето и да избягаш от вечното дерби, от битката за титлата. Много напудрени звезди точно това биха направили. Не и Гонзо. Този филм не е за него.
Но феновете го боготворят. Защото в момента не е половин отбор, цял е! Защото футболът, да му се не види, не е ли игра за истински Мъже? За ония дето са на изчезване. За ония, които оставят душата си на терена, без да им пука. Ей така, без капчица страх. Готови са да се потрошат, да вият като вълци от болка, но отборът им да побеждава. Там, където са измислили футбола, си мечтаят това да виждат от своите любимци. Затова на Олд Трафорд изпадат в делириум само при вида на Рууни или Гигс, примерно. От тях, в Юнайтед и къде ли не, е пълно с по-добри футболисти, но не всеки е готов да прежали банковата си сметка за кръв по главата и обич от трибуните.
Докато ни управляват тикви или педали, докато гадно и цинично от екрана искат SMS-те ни да избият хонорарите на разни долнопробни пияници, които поркат и псуват денонощно под формата на жалка благотворителност, не е лошо да имаме и примера на Гонзо.
Примерът на мъж, който вкарва гол с маска, после излиза с патерица и казва, че иска инжекции, за да играе в големия Мач. Нищо, че от години не го броят за жив в националния. Нищо, че враговете му го ненавиждат. Нищо, че играел демодиран и неправилен футбол. Нищо, че и в Шампионската лига го държаха резерва. Нищо, че пушел и жените го харесвали. Майната му, футболът все пак е игра за лошите момчета, на които добрите да завиждат.
За Гонзо важна е обичта на синята публика. А на нея й стига, че централният нападател на Левски не признава болката, защото играе със сърцето си.
1Коментар