Шест мача остават до края на сезона за първите два тима в класирането на Висшата лига, а Лестър върви уверено към една от най-големите сензации в историята не само на английския, но и на световния футбол.

Седем точки аванс за "лисиците" пред Тотнъм и те буквално докосват шампионската корона, след като преди началото на сезона шансът им за подобно постижение бе оценен от букмейкърите като едно към 5000!

Забележителна обаче е трансформацията на хората на Клаудио Раниери, който пък може да отпразнува най-великото постижение в кариерата си на стадиона, откъдето бе прокуден преди 12 години – в последния кръг неговите момчета отиват на "Стамфорд Бридж", за да се изправят срещу бившия тим на италианеца - Челси.

Мениджърът, който дори леко с насмешка бе наричан "Tinkerman", което означава човек, обичащ да прави постоянни промени, накара всички свои критици да замлъкнат и вцепенени да наблюдават възхода на един отбор, който миналото лято бе спряган за изпадащ.

И си мисля, че фокусът трябва да попадне и върху Раниери, и неговата забележителна работа на "Кинг Пауър", където чудесата следват едно след друго.

В началото на сезона всички отписваха Лестър прекалено рано – тимът се настани на върха, залагайки на изключително зрелищен стил и идеята да вкара гол повече от съперника си. "Лисиците" получаваха похвали за това, че просто не знаят кога да се предадат, правеха невероятни обрати и спечелиха дузина безценни точки от губещи позиции.

Джейми Варди и Риад Марез бележеха за удоволствие, а Лестър се разписа във всеки от първите си 17 мача. Постепенно обаче противниците се приспособиха. От Боксинг Дей до 2 януари "лисиците" не вкараха в три поредни срещи и бе ясно, че Раниери трябва да промени нещо.

И той го направи в стил, който само един италианец владее. Прибра отбора си дълбоко в собствената му половина и промени изцяло начина, по който възпитаниците му изразяват себе си на терена.

Да, пострада головата форма на Джейми Варди, който вече нямаше толкова солидна подкрепа и се разчиташе често само на Марез като партньор на английския голмайстор, но повишените защитни ангажименти на Дани Дринкуотър, Марк Олбрайтън и дори на човека, който поне на хартия трябваше да бъде най-близо до Варди (Шинджи Оказаки или пък Лео Уйоа) донесоха тази допълнителна стабилност, с която дойдоха и "сухите мрежи". Защото историята ни е показала, че титлите във Висшата лига се печелят от непробиваема защита, а не с мощна атака.

И изведнъж Лестър придоби съвсем нов облик – с изключително солидните Уес Морган и Роберт Хут в центъра на отбраната, малко старомодните и не толкова офанзивно настроени крайни бранители Кристиян Фукс и Дани Симпсън, със стоманения Н'Голо Канте пред тях и с невероятно себераздаване кръговете минаваха един след друг, а Лестър продължаваше да стои там, където никой не очакваше.

И като че ли други започнаха да отписват "лицисите" прекалено късно. Да, те още не са стигнали до шампионския трофей, но да бъдат толкова напред и то толкова късно през сезона, означава, че титлата е в техните ръце и само те могат да я загубят. А въпреки че всички очакват това да се случи, индикации Лестър да се огъва под натиска на очакванията липсват.

И да се върнем на тъкмо тези победи с по 1:0 – победите, които носят трофеите. Четири поредни подобни успеха в последните четири кръга и пет в последните шест двубоя, от които възпитаниците на Раниери стигнаха до 16 от 18 възможни точки.

В добавка към това вече 14 от общо 20-те победи на тима дойдоха само с един гол разлика. Лестър изглежда винаги готов за тази екстра крачка, за това екстра усилие, което му е необходимо да компенсира липсата на достатъчно класа.

И ако Раниери и неговите момчета успеят, то титлата им няма да е дошла заради това, че те са най-можещият, най-зрелищният, най-резултатният или пък най-класният отбор във Висшата лига. Този триумф ще ни върне към едни вече забравени времена, когато не техниката, не уменията и не парите бяха решаващи за крайния резултат, а тъкмо жертвоготовността и желанието да продължиш да тичаш, когато дори дробовете ти вече отказват, да поставиш главата си пред противниковите бутони и да дадеш повече от това, което имаш, за да помогнеш на този, който е до теб. Това е, което Лестър притежава, а другите разглезени звезди в Англия нямат и за съжаление никога няма да научат!