Хайде да се върнем към края на миналата пролет. Един отбор изуми всички, когато в Бургас се изправи срещу Левски и екзалтираните фенове на „сините”, изпълнили до краен предел стадион „Лазур” за финала в турнира за Купата на България. Малцина вярваха, че сензацията е възможна, а когато Черно море остана с човек по-малко и назад в резултата, едва ли някой очакваше това, което последва.

Вярвам, че всички го помним, но темата е за друго – тогава всички възхваляваха гения на „адмирал” Никола Спасов, невероятния дух, който неговите момчета показаха, за да стигнат до трофея – Черно море беше на върха на славата си след един от най-невероятните и драматични финали, които поне аз някога съм наблюдавал.

Бързо напред с няколко месеца и сега ситуацията на „Тича” изглежда коренно различна. Очакваше се варненци през този сезон да се борят за Топ 3, но изоставането им от евроквотите към момента е 9 точки, тимът е аут от Купата, не е печелил и дори вкарвал гол в 5 поредни двубоя…

С други думи казано, може би не идеалният момент (защо пък не) да ви разкажа защо всъщност този отбор ми е толкова симпатичен и защо се надявам нещата при „моряците” да се оправят максимално бързо.

В четвъртък, навръх националния ни празник, за първи път през 2016-а отново бях въвлечен в отразяването на отбора, около който честно казано се чувствам най-добре.  И осъзнах, че ми липсваше това. Не съм от Варна, всъщност нямам нищо общо с този град, но в последните почти две години стискам силно палци тъкмо за Черно море в „А” група.

Защо някой роден и израсъл в София би се радвал толкова много, когато нещата на 450 км. на изток вървят добре? Не, няма някаква тайна агенда – просто този отбор го усещам като „Островът на нормалността” в българския футбол. Със сигурност не е най-класният, още по-сигурно е, че не играе най-добрия, зрелищен и приятен за наблюдаване футбол, но отношението на хората от този клуб към мен, всъщност към тези, които по някакъв начин са замесени в отразяването на мачовете му, е… просто превъзходно.

Много пъти съм се чудил защо, откъде идва този позитивизъм. Вече мисля, че знам – явно във Варна не се вземат чак толкова на сериозно. Но в този отбор всеки ти се усмихва – от домакина, през пресаташето, хората от медицинския щаб, за да стигнем до футболистите и разбира се, Никола Спасов и неговия треньорски екип.  И някак е приятно да се работи с тях. Дори и в моментна криза откъм резултати, позитивната енергия, която излъчват всички в Черно море не стихва. Дори ако щете и след безумния червен картон на Бакари в Стара Загора, на интервюто след края на мача Никола Спасов не спря да се усмихва, да отговаря по около 5 минути на всеки зададен му въпрос, дори и на: „Кога най-накрая ще вкарате гол?”. Което си е в доста рязък контраст с някои други, които когато застанат пред нашите камери, изглеждат сякаш им предстои да им бъде изваден зъб и то без упойка! 

Резервният страж Александър Чанович (сърбин, който буквално да няколко месеца се научи да говори перфектно български!) пък ми честити празника и ми каза, че българите сме страхотни хора. След двубоя едва ходещият капитан Георги Илиев не отказа да ни разкаже още веднъж за периода му в Китай, макар и след 90 минути бясно тичане едва ли тъкмо това бе най-добрата му почивка. Всеки от футболистите ме поздрави и ми пожела успех в работата около мача, все неща, които не на изток, на запад изглеждат съвсем нормално, но лично аз не съм ги срещал на друго място в „А” група. А не мисля, че в крайна сметка е чак толкова трудно, защото винаги съм се опитвал да се отнасям с респект към всеки, който срещна около работата ми, а дали ще бъде отвърнато със същото, то си е въпрос по-скоро на лично възпитание. 

Та затова… затова се надявам тази група във Варна да си остане непроменена още дълго време, там просто си работят така и е приятно. Затова момчета, използвам този случай, сега когато ви е доста трудно, да ви кажа, че сте много големи като хора и с вас е истинско удоволствие да се работи. Бъдете си все такива и вземете вкарайте някой и друг гол най-сетне...